Атанас Славов - Пентаграм

– Ааа, не! Спалнята ще я купя аз!

Гласът на Саан Глордах влетя в стаята и като че ли се заби в стената. Баюн се улови, че поглежда дали не пада мазилка.

– Ох, вече ми действат на нервите! Юни, нали ние няма да станем такива?

– Разбира се, не, Ига, нали всичко зависи от нас?

Лицето на момичето порозовя.

– Пък и аз като напредна във Фелдстратегиума…

Баюн замълча. Не беше сигурен относно щастливата си кариера във Фелдстратегиума. Не толкова дали е възможна, а дали ще е щастлива. Да, всички около него се възхищаваха от бързото му издигане – кой искрено, кой с крива усмивка – защо, без дух да останат, щяха да го правят, ако наистина не беше за завиждане? В хола зазвуча музика – бяха пуснали грамофона. На фона на пращенето – плочата не беше първа младост – зазвуча тенорът на Родул Релат:

Двамата отново започнаха да се целуват, опиянени от близостта си. Баюн пак си позволи повече от позволеното. Получи си заслуженото и смутен каза първото, което му дойде наум:

– Как се отнасяш към Бу, миличка? Нали ще живее у нас?

– Разбира се, Юни. Той е чудесен! Ужасно е смешен. Само да беше малко по-възпитан. Но ти ще го дресираш, нали?

– Чудесно сте възпитали сина си, господин Глордах – разпалено говореше от хола мама Емалрин. – Толкова културен младеж!

– Аз съм учител, госпожо Хоуфа, и преподавам класика!

– пееше Релат.

Баюн притисна плътно топлото тяло на Игис. Стигаше му да говорят за онези малки незначителни неща, в които е важен не толкова смисълът, колкото звукът на гласа. Страшните, неясни времена на Демона и Предписанието бяха останали безкрайно далеч. В бъдещето се очертаваше близък и понятен живот, който едва ли щеше да бъде само от радости, но поне щеше да е привичен и естествен.

Станаха и се върнаха в хола. Блаженото усещане не напусна Баюн през целия следобед. Денят бе увенчан с тържествена вечеря, която мама Емалрин превърна в трогателен ритуал. След доброто хапване татко Хоуфа получи пристъп на патриотизъм и на пълна мощност пусна плочата: „Сляпо служим на Презитега“. Юнашките гласове на военните хористи не попречиха на разговорите. Майката на Баюн най-после преодоля потиснатостта си и заразказва на Емалрин подробности из детството на Баюн. Мъжете обсъждаха политиката и икономиката, като обилно цитираха по памет авторитетни издания като „Популярна политика“ и „Проблеми на нангарската търговия“.

Баюн и Игис усетиха, че интересът към тях не е толкова голям, и тихо се върнаха в нейната стая. Беше тъмно, но никой не пожела да запали осветлението. Седнаха на дивана, без да проговорят нито дума. Баюн усети как ръцете му сами намират мястото си върху кръста ù, как тя безсилно се отпуска назад и устните ù поемат неговите. Стана му страшно горещо, тази горещина плъзна по кожата и подпали мускулите му. Нямаше значение нито Демона, нито Презитега. Имаше едно огъващо се тяло и една непреодолимост.

– Не, Юни, не!

– Защо, Иги? Защо?! – трескаво зашепна Баюн, без да прекратява настъплението си.

– Още… – гласът ù доби плачевно-капризен тон – още не сме никакви…

– Но нали след два дни… – пръстите му успешно се справиха с още една кукичка от корсета ù.

– Ох, Юни, не бъди като всички, моля ти се!

Баюн изстена. Никак не му се искаше да бъде като всички в нейните очи. Желанието изчезна, остана някакво неудобство. Явно, че трябваше нещата да протекат по своя разумен порядък, така, както е отредил животът, както са го решили културните и сериозни хора, които знаят защо живее човек и как да живее.

Сутринта Баюн се събуди от трясък. Първата му мисъл бе, че бомбардировките са започнали отново, но разбра, че е паднал на пода, или по-точно е изблъскан от леглото. Саан Глордах беше свикнал да спи сам и от дълги години не търпеше в леглото си никого. „Можех да си отида вкъщи!“ – ядно си помисли Баюн. Какво го прихвана татко Хоуфа вчера? Настоя да спим всички тук, като че ли не знаеше колко малко са леглата. Виж, ако беше при Игис… е, след два дена. Все пак падането от леглото не е най-добрият будилник!

Облече се бавно и акуратно. Обтегна мундира и поправи изкривената стратегическа значка. Тихо почука на вратата на Игис.

– Сега, маминко – разнесе се отвътре раздразнен глас.