Атанас Славов - Пентаграм

– Заповядайте на масата, деца, да видите какво ще ви покаже мама Емалрин!

Показаното беше забележително не толкова с качеството си, колкото с количеството и актуалността си. Татко Хоуфа даде тон и гмурна лъжица в дълбоката чиния. Баюн незабавно последва примера му и го следва, докато можеше. Десертните захарни пръчици бяха възхитителни. Умилостивен от доброто ядене, той си помисли, че не е лошо да предложи една на Бу. Незабелязано протегна ръка зад гърба си. Очакваше всеки момент пръчицата да изчезне от ръката му, отнесена от вездесъщия език на гущера. Нищо не последва. Огледа се – Бу не се виждаше никъде!

– Маминко, да сте виждали Бу?

Госпожа Хоуфа преглътна масивната хапка и понечи да отвърне нещо, но не успя. От горната стая, където бяха складирани предсватбените подаръци, се чу ясен звън на порцелан.

Последва бързо тичане, сблъсък на вратата, оглед на нанесените щети. Въпреки тяхната скромност – един от атлетите-вазички вече нямаше на какво да се подпира – Бу изяде боя. За целта Баюн употреби една дъска, като само веднъж леко се убоде в шиповете на опашката му. Затвориха фила в килера, пилотът му пожела да остане без дух и възбудата започна да спада.

– Все пак къде ще отидем? – шепнешком попита Баюн под акомпанимент на мелодично хъркане. Татко Хоуфа консумираше следобедния си сън.

– Предложи ти – прошепна Игис.

– Ами… дай просто да се разходим – реши щастливият годеник.

Игис побягна да се гримира като за пред хора. Баюн започна да кръстосва стаята, като внимателно заобикаляше креслото с господин Хоуфа. Замисли се дали Бу заслужава да бъде взет на разходката. Реши, че все пак ще го вземе, защото така е по-безопасно за целостта на къщата. Кой знае какви последствия би имало игривото настроение на един десеткилограмов гущер в дом, пълен с толкова чупливи предмети.

„Кой знае, може би ще се наложи да се разделя с него. Бяхме големи приятели, Бу, и си те обичам, но сам си си виновен, гадинка такава! Ще гледам да те устроя при някой познат… при Халбун например, той обича животните, нищо че изглежда такъв простак… Ще се виждаме от време на време.“

Разнесе се звън. Някой дърпаше верижката с такава сила, че шумът хвърли в паника целия дом. Баюн бе най-близо до вратата и с няколко бързи крачки я отвори. На прага, изпълнил цялата врата, стоеше баща му. Учителят по нангарски език и класическа литература Саан Глордах погледна сина си с изненадано и недоволно изражение, а вместо поздрав му връчи куфара си. После с отмерени крачки влезе в преддверието.

– Мамо, нали щяхте да пристигнете довечера? – попита Баюн, като пое чантата на майка си.

Тя стоеше и го гледаше. Едва достигаше рамото му. Не сваляше от лицето му вечно печалните си очи.

– Колко време не съм те виждала, Юни…

Детското галено име, с което го нарече, усили още повече усещането, че е негодник: последните месеци дори един телефон не беше навъртял до къщи. Той остави багажа в антрето и внимателно я прегърна през крехките рамене. Когато влязоха в хола, обстановката там вече бе съвсем съживена. Игис беше успяла да прояви инициативност – да събуди баща си, да се представи на бъдещия свекър, да го представи на родителите си и да се включи в разговора. Майката на Баюн беше посрещната с шумно внимание. Татко Хоуфа я поздрави с комична грация и подробно ù обясни колко много се радва. Неговата съпруга не пропусна случая да прояви присъщата си любвеобилност и разцелува дребната женица, с което я хвърли в трепетно смущение.

Господин Хоуфа се въртеше около Саан Глордах и бълваше въпроси в стремежа си да го въвлече в по-фамилиарен разговор. Но старият Глордах отговаряше само с къси студени реплики:

– … разбирам, идваме не навреме, извинете.

– Но, господин Глордах, какво говорите, тъкмо навреме идвате, въпреки че ви очаквахме по-късно…

– Дирижабълът имаше попътен вятър – с претеглени до грам думи отвръщаше учителят. Настани се в креслото, без да нарушава дървената си стойка. С неговото идване в дома на Хоуфа се разнесе онази хладина, която цял живот бе обкръжавала баща му. Саан Глордах винаги говореше с класическо произношение и подчертан литературен език. Само това би стигнало всички около него да се чувстват неудобно, а можеше да се прибави и вечната му маска на застинало превъзходство. Три години Баюн не беше виждал баща си. Промените в него можеха да се опишат с две думи: „малко повече“. Малко повече старчески тъмни коси. Малко по-избледнели очи. Малко повече надменност. И нищо повече.