Атанас Далчев: На един литературен критик

Думата ми е за статията на г. Вл. Василев „Хулиганството в литературата ни“ („Златорог“, г. VII, кн. 5–6).

Тая статия е видяла свят благодарение на щастливото обстоятелство, че авторът й е редактор и може да печати в списанието си каквото ще. Ако Вл. Василев не беше редактор или статията му беше написана от другиго, никой вестник, никое списание, даже „Златорог“ не би я поместил. По-неграмотно и по-вулгарно написана статия не се е появявала отдавна в българската литература. В нея необразоваността и грубостта се надпреварват; доводите са заменени с ругатни, убежденията — с възклицания; логика не искайте: авторът си противоречи непрестанно; отрича това, що три реда по-горе е признал, за да го признае отново три реда по-долу; мисълта се замотава в безсмислици като „безсилна сила“ и слогът заеква. Всичко това и най-повърхностният читател лесно би открил още с първото прочитане на статията; но за него не искам да говоря. Ще разгледам само фактите, които Вл. В. изнася, и начина, по който манипулира с тях, защото хората нямат нито време, нито охота да ги намерят и проверят, а Вл. В. е доказал вече, че не заслужава доверие като критик. Един пример: за да изкара проф. К. Гълъбов родоотстъпник, той цитува един негов пасаж, след като изхвърля старателно цели редове, които биха противоречили на намеренията му. Статията „Хулиганството в литературата ни“ извика заслужено възмущение: засегнатите отговориха, а появиха се и много бележки от лица извън литературния кръг „Стрелец“. Средствата и методите на Вл. В. бяха разкрити и Вл. В. уличен в литературна злонамереност. В следващите редове аз ще се спра само върху ония обвинения, които Вл. В. прави специално на мене.

Вл. В. ме обвинява, че без всякакъв повод (тъй от завист) съм се нахвърлил върху Н. Лилиев, че съвсем произволно съм сравнявал Н. Лилиев с Яворов и в края на краищата, без всякакви основания, съм го отрекъл „изцяло“. Вл. В. говори за статията „Мъртва поезия“ („Развигор“, 1924 г.). Но защо за казаното в нея напада само мене, когато тя е подписана и от Панталеев? Защо Д. Панталеев е пощаден, дори похвален? — Това читателят ще разбере по-нататък. Нашата статия беше отговор на г-жа Анна Каменова и повече от един отговор не е искала да бъде. 15–20 дена преди статията ни г-жа К. писа, че Лилиев бил създал българското поетическо слово и направил българския език годен за стих. Панталеев и аз поискахме да узнаем как е можал Лилиев да създаде българския език, щом преди него тоя стих е имал майстори като Яворов и Дебелянов, и да видим в какво се състоят преимуществата на Лилиев пред Яворов. Това е, струва ми се, достатъчно основание, за да се сравнят Яворов и Лилиев. Но Вл. В. ми забранява това сравнение: не могло да се съпоставя Лилиев с Яворов, както не могло да се съпоставя Шели с Байрон или Пушкин с Тютчев. Ами ако в литературата съществуват най-малко десетина паралела между Шели и Байрон, ако с Пушкин се съпоставя не само Тютчев, Лермонтов, Баратински, Блок, но и прозаици като Гогол и Достоевски? Тогава? Тогава Вл. В. не е чел литература. Но можеш да не бъдеш „начетен“, стига да си малко „умен“, за да видиш, че няма никакви пречки за едно сравнение между двама лирици на един и същ народ, от едно и също време, то и когато се сравняват по отношение на стихотворната им техника. Най-сетне една такава съпоставка се налага, за да се види „значението на Лилиев за създаване изисканата форма и техника на българския стих“ (Вл. В.). Тъкмо това значение искахме да разберем и ние и дойдохме до заключението, че Лилиев подир Яворов означава упадък на българския стих. Но и статията ни в „Развигор“ го изтъква доста ясно. Само за Вл. В. то е неясно или може би ясно, но иска да го затули с възражения , като това, че аз съм „привеждал два реда (разбира се, най-слаби) от Лилиев и други два (от най-хубавите) от Яворов“. То се знае: от Лилиев най-слабите, защото нека призная, аз не виждам силни. И дълг се падаше на Вл. В., вместо да сипе „гороломная болтовня“ и да ме праща при статии с комичното заглавие „Беатриче на нашата поезия“, дето под Беатриче се разбира Лилиев, да посочи от Н. Лилиев поне един силен и хубав стих като тези, които съм цитувал от Яворов.

Във връзка със синтаксиса на Лилиев Панталеев и аз бяхме казали, че у Лилиев няма анжамбман. Но ето, изкопал няколко анжамбмана, Вл. В. ми ги поднася задъхан, с тържеството на откривател и заключава: „или Далчев не знае що е анж., или не е разтворил книгите на Лилиев, или е — лъжец!“ На бедния, опиянен от откритието си български Колумб, и на ум не идва, че може да е открил Африка, вместо Америка, и че е трябвало да допусне, при оскъдната си начетеност, и една четвърта възможност: той не знае що е анжамбман.