Атанас Далчев
Нашата критика
Когато човек иска да скрие незнанието си по някой въпрос, той започва да говори общо. Веднаж слушах разговора на двама работници, които пренасяха дърва. Единият питаше: „Това дъб ли е, или бук?“ И другият — съвсем сериозно: „Не. Това е дърво.“
Горе-долу такова впечатление като тоя разговор прави почти цялата българска критика. Нашият критик е сякаш безсилен да улови единичното, индивидуалното — това, което е неповторимо и характерно у един писател. Той се върти около предмета си, разправя за странични работи, излага излишни обстоятелства, говори каквото му дойде на ума, но никога не успява да даде тъкмо нужното. Казаното от нашия критик за един поет (да речем за Дебелянов) може безпротиворечиво да се отнесе до всекиго (и до Яворов, и до Лилиев, и до когото щете) и поради това не се отнася до никого. Напразно ще искате да научите нещо определено и ясно. Вместо това ще Ви се разправят най-разнообразни неща: ще Ви се говори за Космоса, за Съдбата, за Абсолютното, за Всеотдайността, за Бенареската проповед на Буда, но Вие няма да чуете никога нито дума, да речем, за Дебелянов, на който всъщност е посветена критическата статия или бележка.
Защо това? Защото няма нищо по-лесно, отколкото да се пише на едро, защото най-удобно е да се приказват големи думи, чути оттук-оттам, да се правят цитати, взети на готово от втора ръка или от някое кратко ръководство по литература, и защото същевременно няма нищо толкоз мъчно, колкото да кажеш нещо свое. Нашата критика се бои от всичко определено и конкретно. Вземете коя да е статия в някакво литературно-художествено списание или коя да е рецензия в някой вестник и Вие ще се убедите в това. Вземете сп. „Златорог“ (то минава за най-доброто списание у нас), напр. год. V — прочетете статията на редактора му г. Вл. Василев за Яворов по случай „10-годишнината от смъртта на поета“:
„Тия песни (песните на Яворов) се раждат в една душа, която носи в себе си страшно предопределение. Душа на ангел и на демон същевременно, крилете на които я разпъват между два полюса — за да я оставят да висне над бездна: между ласката и отвращението, между екстаза и безнадеждността, между триумфа и разгрома.
Две начала се борят в нея и никое не може да достигне трайното тържество, единното си разложение. В нея дълбоко е внедрен духът на Божеството, което го тласка към светлина, към истина и към любов. Поетът хищно се устремява към светлината, обаче — о, измама на устремения! — тя го ослепява и зад нейния диск вижда да настъпва в гъсти редици толкоз много мрак, че ще я погълне. В страстен порив той се втурва до най-мрачните глъбини, за да узнае истината, но — в момента, когато мисли, че я е разбулил, чува в нея гласът на нова лъжа“, и т.н.
Кажете, научили ли сте нещо за Яворов и неговата поезия? Не може ли това същото да се каже и за всеки друг поет — наш или чужд, все едно — и не само за всеки поет? Кой поет не е раздвоен в днешно време: у кого не се среща мотивът за раздвоеност? Раздвоение има и у Д. Дебелянов, но явно е, че Д. Дебелянов и Яворов се различават по много неща в поезията си, пък и по характера на самото си раздвоение. Г-н Вл. Василев смята, че е изчерпал Яворов с тия гръмки думи за „двете начала“ и за „душата, която е разпъната между два полюса“ и с тия изтъркани антитези като „триумф и разгром“, когато всъщност той не е казал нищо, абсолютно нищо. Не е достатъчно да се каже за Яворов, че у него имало раздвоение, както не е достатъчно да се каже, че Народният театър е постройка. Това е най-лесното — оттук тепърва начева критиката. Тя трябва да ни посочи с какво се характеризира развоението у Яворов, на каква почва се проявява това разделение (раздвоение има всякакво — и при самонаблюдението в психологията имаме раздвоение), кое е индивидуалното; да ни покаже къде се заражда у него това разделение, къде е първото пропукване, и после да проследи развоя му и да ни даде неговата проблематика. Това е без съмнение трудно, но това именно ни трябва; другото ние сами можем да извършим. От критик няма нужда, за да узнаеш, че у Яворов имало раздвоение — сам го виждаш. Но и критикът (в случая г. Вл. Василев) изглежда повече не вижда. А че не вижда повече, свидетелствуват образите и картинната му реч. Знае се, когато нещо не е ясно, почва да се говори за него образно. (Необходимо е да се напише една статия за маскиращата роля на образното писане в нашата критика, особено от войната насам).
Читать дальше