Атанас Далчев - Нашата критика

Така е не само със статията за Яворов, така е и с други статии на г. Вл. Василев: за Д. Дебелянов, за Н. Лилиев и пр. И там, освен общи фрази и определения, няма да намериш нищо друго; нито една вярна мисъл, нито едно интересно наблюдение. Д. Дебелянов се натиква в някаква формула — поет на човечността! — макар и да могат да се посочат у него ред места (като в „Един убит“), които опровергават по най-категоричен начин тая сълзлива представа за човечност. Като „основна същност“ на Лилиев се посочва „всеотдайността“. Който е чел внимателно Лилиев, той не може да не разбере колко неуместно е да се приказва при него за „всеотдайност“, камо ли да се възвежда в „основна същност на душата му“. Но ако трябва да се търси обяснение за това, то лежи другаде. През времето, когато г. Вл. Василев е писал статията си за Лилиев, па и досега, постоянно се говори за „колективност“. И ето това смътно понятие изведнаж се прикачва на първия попаднал, безразлично дали има наистина някаква „колективност“ у него, или не. Г-н Вл. Василев разполага в изобилие с такива етикетчета, като „колективност“, „индивидуалност“, „неврозитет“ (сиреч „нервозност“, и, стане ли нужда да се разглежда някой автор, той бързо му залепва едно етикетче и го нарежда на лавицата на своята литературна аптека. Няколко високопарни и ослепителни думички още — и с това се изчерпва неговата работа на критик.

Картината е същата и при други критици. Заговорихме по-горе за Яворов, нека илюстрираме това пак с примери от критики за Яворов. Г-н Младен Иванов (Георги Цанев) пише за Яворов („Яворов днес“, Нов път, год. II, кн. 1): „и в първия и във втория период (след 1904 год.) на творчеството му основен мотив в неговата поезия е страданието“. Като че ли има поет, у когото „основен мотив“ да не е страданието; и поне един от тях да беше изтъкнал в що се състои собствено това страдание, а то всички в един глас само го повтарят до втръсване. Г-н Ат. Величков (Златорог, год. III, стр. 612) също: „Центъра около който е разположено цялото негово творчество — страданието“. И това ще срещнеш още на 15–20 места у 15–20 критици и рецензенти. Отгде иде това страдание, никой не обяснява. По-далеко от повърхностната констатация на страданието и раздвоението на Яворов не отиват. И не могат да отидат, защото им липсва потребната критическа проницателност и литературна подготовка.

На нашия критик в повечето случаи не достига знание, истинска култура. Той не е ориентиран в историята на литературата, той няма свой художествен критерий. И тая духовна бедност той иска да прикрие с празни тиради за „интуиция“, „непосредно знание“ и „естетизъм“. Но с приказки за интуиции не се придобива интуиция и за нея приказват обикновено тия, които я нямат никак.

У нас рядко са били поставяни литературни въпроси на една по-широка площ и рядко са били разглеждани литературни прояви във връзка с другите културни, исторически и философски явления. Ние нямаме нито едно по-предметно изследване върху творчеството на Яворов или Петко Тодоров. Българският критик е обхванат цял от мързел. Едно проучване, било на езика на Пенчо Славейков, било на римите у Ив. Вазов, му се струва ненужен и недостоен „филоложки“ труд. Той чака всичко наготово. Чуе от някъде някое положение и без да го е проверил, почва да го прилага навсякъде. Каже „разсъдъчно творчество“ или „образ, постигнат чрез разума“ и му се чини, че е отрекъл дадената творба, като не знае, че подобни прилагателни, когато не са безсмислени, окачествяват само съдържанието и че естетическата оценка е нещо по-друго. Може едно произведение да е разсъдъчно — напр. целият Бодлер, — и все пак да е хубаво. Българският критик е свикнал само да прави обобщения, да синтезира, защото и той иска да бъде творец. „Аз казвам и нямам време да доказвам.“ Само науката доказвала. Нека да бъде така: нека литературната критика да не доказва, но тя трябва непременно да показва. Иначе всеки ще почне да говори каквото му хрумне и да се позовава на своята интуиция. Критиката, както сочи и самата дума, е немислима вън от интелекта. Тя е осъзнаване. Само с впечатления (а и такива няма у нашите критици) критика се не прави. Импресионистична критика, особено пренесена на наша почва, е невъзможна. Тя се превръща в куп общи думи и банални образи, в празнословие.

За да имаме критика, изисква се едно по-сериозно отношение, изисква се знание, трудолюбие и ум. Не всеки може да бъде критик, както не всеки може да бъде поет. Но ако от сто лоши стихотворения и разкази не може да има никаква вреда за една литература, то от една лоша и недобросъвестна критика може да има хиляди вредни последици.

Читать дальше