Атанас Славов - Пентаграм

Колата спря. Баюн с усилие преглътна започващата истерика и погледна навън. Пропуснал бе кога са излезли от магистралата и някакъв черен път ги бе извел пред стара тъмнокафява къща. Изведоха го все така мълчаливо. Двама го държаха под прицел, други двама стискаха ръцете му. Изглежда в парка ги беше респектирал. Поведоха го по външни и вътрешни стълби и спряха пред една врата. Шофьорът влезе вътре, каза нещо неразбрано и се върна да ги въведе.

Баюн влезе. Сам. Някой затвори вратата зад него. Оказа се пред разкошно резбовано бюро, зад което седеше… непознатият от вечеринката в Калуро. Същият, който слушаше тъпи вицове и се интересуваше от кариерата му. А после секретегът си спомни къде толкова пъти е виждал това лице. Наистина на снимка и наистина не беше киноартист. Този човек се казваше Комран Гмас и снимката му редовно присъстваше в служебните бюлетини под рубриката „Търси се престъпник“.

„Значи все пак Огнището!“ – простена наум Баюн. По-точно, Хората на огнището. Или най-точно – Бранители на семейното огнище. Всякаква измет на обществото – обичаше да казва Гарлик. Маскиране на вулгарен бандитизъм като „защита на истинското човешко щастие“, „съхраняване ценностите на семейството“… Някакъв хибрид между политическа организация, която защитава бедняците чрез терор, и лицемерно сдружение на крадци. За бедняците ли отидоха двадесетте милиона от Централната банка, които отмъкнахте миналата година, господа Бранители? А „валутният влак“, от който в Лосата пристигна само локомотивът? Баюн беше чувал много за бруталната наглост на техните операции, за блестящата им организация. Спомни си, че един офицер от Фелдстратегиума предложи техните обири да се изучават като тактически операции. Естествено, никой не одобри предложението му. Във Фелдстратегиума се считаше за лош тон да се говори за това позорно петно върху нангарското знаме. Нангар процъфтяваше, в Нангар не можеше да има организиран бандитизъм! Веднъж, докато очакваше свой колега в канцеларията му, Баюн зачете една секретна инструкция относно Бранителите. Дори и там с половин уста се признаваше, че „независимо от успешните действия“ на Контролицията, Хората на огнището стават все повече. Напоследък било регистрирано преминаване на интелектуалци в редовете на Бранителите. Специално се коментираше доброволното изчезване на някакъв психолог или психиатър… Сега Баюн съжали, че не е дочел брошурата до края.

Впрочем тя едва ли би помогнала. Пред него беше реалният ръководител, а може би и създател на тази сила. Човекът, който можеше да си позволи да посещава приеми в Калуро, докато всички вестници публикуват снимката му в най-неприятни ракурси. Впрочем нито един калурис не би си позволил дребнави подозрения. Велика съдба, какво да говорим за калурисите, когато аз, кадровият офицер, не можах да го позная?

Може би Комран Гмас имаше приятели в Калуро? Това Баюн не знаеше, а и не напираше да узнае. Той би дал много, за да разбере какво мисли сега този възрастен силен мъж с набръчкано като пролетна земя лице, какво означава добродушната му усмивка. И какво да прави самият Баюн в този момент? Да се хвърли към гърлото му с голи ръце и да умре като герой? Или първо да му каже в очите какво мисли за него?

Баюн избра второто. Но каза съвсем не това, което предполагаше.

– Винаги съм искал да се запозная с вас, господин Гмас. Съжалявам, ако за целта съм повредил някой от хората ви.

Комран не отвърна. Изправи се зад бюрото и сега стоеше безмълвен. Пронизителните бистри очи бавно опипваха Баюн. Устата му – по-точно хоризонталната бръчка, която би трябвало да се нарече уста, не помръдваше и с нищо не издаваше бъдещата реплика. Цялото му поведение беше толкова многозначително, че всеки друг пред него би се почувствал смутен или най-малкото затруднен. Но за Предписанието то не беше валидно. То не считаше ситуацията за сложна. И Баюн направи това, което то му продиктува – усмихна се спокойно, леко отегчено, с една дума: „аз не бързам, вие както искате“, небрежно взе стоящия до стената стол и го възседна, като подпря лакти в облегалката. Лицето му прие учтиво и заинтересувано изражение.

Комран очевидно привърши огледа. В зениците му се появи одобрение. Заговори с мек провинциален диалект.

– Изглеждаш ми сръчно момче, Баюн-чи. Жалко, че ще трябва да те препратя по-нататък.

– Интересно къде, господин Комран? Мисля, че не е лошо да споделите нещо по този въпрос.