Атанас Славов - Пентаграм

Баюн послушно кимна. Приближи се до открехнатия прозорец. Отвори го напълно. Нахлу могъщата гледка към заснежените върхове на Ратан – вечния Ратан, през който с огромни изпитания са преминали някога дивите, но жадни за нови земи племена на нангарузите.

Колко много спокойствие, помисли Баюн. Колко много достойнство. А на теб къде ти е достойнството, стратег? Спокойствие имаш, да, спокойствието ти е завидно. Но можеш ли да се гордееш с него? То не твое. Чуждо спокойствие е това. Страшно спокойствие. Не идва от човешкото в мен, от Другото идва и знам го аз това друго, щом е дошло отново, няма да си отиде.

Той с отвращение се изплю навън и отново впи поглед в Ратан, сякаш планината беше длъжна да му даде отговор. Но Ратан мълчеше равнодушно. Изглежда беше казал на нангарузите всичко с езика на снежните си пропасти и остри скали, изковал е в тях качествата, необходими, за да се създаде Велик Нангар. За секунда в ума му се мярна нелепата мисъл, че за народа на нангарузите е нещо като Демона за Баюн… Мисълта за Демона събуди други мисли – за онова, което преди малко Предписанието правеше с неговото поведение, с неговите чувства, с неговите възгледи. За този позорен разговор с един родоотстъпник и предател, достоен само за езика на оловото… Но с простотата на доброто и злото се беше случило нещо…

Вратата на кабинета се отвори и Баюн се обърна. В стаята напъхваше дългото си кокалесто тяло тип с буйна коса и стърчащи рунтави вежди.

– Шефе, кълна се в духа на презитегския череп, това съм аз!

– И добре правиш, че си ти!

Комран се надигна енергично. Сардоническата усмивка на влезлия се отрази мигновено върху лицето му.

– Седни, Порди, седни, момчето ми!

Виж ти, каза си Баюн и се разположи така, че да може да вижда и влезлия, и стопанина. Такава фигура най-малко подхождаше на представата за хората на Огнището. Нейното място беше на някой от стенописите в Храма на Същността, изобразяващи жреци великомъченици.

– Казвай, Порди, казвай какво стана! – нетърпеливо и възбудено питаше Комран, готов всеки момент да скочи от стола и да побегне из стаята, подгонен от възторга на очакваната вест.

– Всичко стана, шефе! Всичко стана! Кълна се в бъбрека на презитега. Онези там ще има два месеца да се съвземат и три още да ме сънуват!

Комран наистина скочи. Излезе иззад бюрото, седна върху него и се наведе към Порди. Преобразяването му беше невероятно. Изчезнал бе хитрият делови Комран Гмас. Едно блестящо, почти огледално подобие на Порди седеше и подскачаше от нетърпение. Същите жестове, същият темперамент. Същият стрелящ поглед, който би се чувствал най-добре зад оптически мерник. Техните контрастно различни външности някак си се размиха – Комран беше поразителен в превръщанията си.

– Така е, шефе! Моите гадове вече разтоварват камиона долу!

Порди скочи към прозореца, избута Баюн настрани и изкрещя:

– Как е, гадове?

– Как да е! – разнесе се оттам.

Комран се разкиска.

– Това при вас значеше „много добре“, а, Порди? Кълна се в кътния си зъб, свършили сте голяма работа!

Порди бясно завъртя глава. Дългата му коса образува космат кръг. Това движение явно означаваше удоволствие, защото той с наслаждение го повтори. После обиколи два пъти бюрото на Комран и рухна в едно тясно кресло. Колената му щръкнаха.

– Абе, Комран-чи, докога ще те гледам зад това бюро? Няма ли най-после да изкараш от смазката твоята едрокалибрена мелница? Знам, знам аз, че това ти е мечтата! И това калуриси ли, стратези ли – всичко под ножа!

– Нож ли? – взриви се Комран и се удари по коленете. – Бомба за тях! Ама много голяма бомба! Още малко, Порди. Има много още да видят от нас, слушай ме какво съм намислил…

Той сграбчи косата на събеседника си. Придърпа главата му към устата си и зашепна силно и неясно, като почти плюеше в ухото му. Баюн не чуваше нищо, но в този момент общата картина на ставащото го интересуваше повече. Какво ли всъщност беше нормалното поведение на Комран?

– Изключено! – ревна възторжено дългокосият. – Ами че това е страхотно!

Комран зашепна още по-страстно.

– Да пукна, ако не е така! – подскачаше Порди. – Да!… Не! Не!… Не!… Не!… Да! Да, разбира се!

Той силно се плесна по коленете. Излетя от креслото.

– Знаеш ли какво си ти, Комран-чи? Ти си един гнусен, хитър, очарователен фил! От ония, ловджийските! Отивам да инструктирам гадовете за предстоящата бъркотия… – последните му думи потънаха в трясъка на захлопнатата врата.