Атанас Славов - Пентаграм

През прозореца Баюн можа да види продължението. Порди излетя на двора и като пирон се заби в кабината на голяма и чудовищно стара кола. Каросерията, ръчно достроявана с дъски, беше пълна с брадати дългокоси хора, пъстро облечени и много подобни на своя предводител.

– Харесват ли ти? – попита Комран зад гърба му. Баюн се обърна.

– Това да не е нелегален цирк?

– Цирк ли? Ако знаеш какви представления дават! Не ти завиждам, ако попаднеш на такова, момчето ми. Вие там, във Фелдстратегиума, нищо не виждате около себе си. Тук са хората, тук, около Огнището! Ти знаеш ли колко са различни, и всеки си иска своето…

– Или чуждото…

– Е, те просто го смятат за свое. Питаш ли мен, момчето ми, дето трябва да върша работа с такива хора?

Отново беше предишният Комран.

Младият мъж приседна на перваза. Комран отново потъна в някакви папки. Комран, който си даваше почивка. Който беше готов веднага, без преход да говори с всички, да бъде всички. Виж ти работа, помисли Баюн, да не предполагаш, че шефът на Огнището може да ти каже нещо за размисъл, да вникнеш, да се удряш по челото… Има разни хора… Вие там, във Фелдстратегиума… нищо около себе си…

Предписанието спря мислите му с добре познатия сигнал за внимание. В стаята имаше нов човек. Зад бюрото – нов Комран.

– Какво има, Дозиюш-чи? – тихо и почти ласкаво запита шефът. – Отдавна не съм те виждал такъв. Не можа ли да направиш това, за което те помолих?

Дозиюш погледна към Баюн. Познат поглед – така гледаше онзи среднощен събеседник от бар „Надежда“. Тогава погледът беше разбираем. Тъжни очи върху възрастно лице, където всяка бръчка е година живот, преживян не така, както би искал човек. Но когато с такива очи гледа човек, по-млад и от Баюн, това е странно.

– Направих го, Комран Гмас – замислено каза той и седна. – Направих го. Но защо?

Гласът му беше странно тих и печален.

– Момчетата ми задават въпроси, Комран-чи. И те вече чувстват, че нещо не е в ред. И те виждат, че на мястото на всеки убит фелдстратег веднага застава нов. А войната не спира, Комран. Трябваше да видиш какво направи в нашия квартал дирижабълът на кондафарите… а сега чувам, че ти нещо си се сговарял с тях, а, Комран-чи?

Комран съчини върху лицето си тъжна усмивка.

– Ех, Дозиюш-чи, разочароваш ме, момчето ми. Не стига, че вярваш на разни измислици, ами се оставяш да подкопаят вярата ти в нашето искрено и благородно дело!

Той се наведе и бащински сложи ръка върху рамото на младежа. Поради ширината на бюрото позата му доби малко принуден наклон.

– Спомни си, Дозиюш, как го беше казал нашият скъп татко Сироган в „Сияйни градове“: „И видя тогава Рогон, че всички тези достойни люде, пребиваващи във велика дружба помежду си, непознали жестокост и лъжа, не са дошли току-така на този свят. И предугади той, че превелико множество техни прадеди са надигали мечове и са губели главите си за това братство, и са затъвали в калта на вековете, и пак са стигали…“

Комран замлъкна, без да сваля очи от Дозиюш. Мъжът слушаше всичко това, без да променя печалния си израз.

– Помня Сироган, Комран-чи. Но помня и теб. Помня как обещаваше, че след като обединим групите си под пламъците на Огнището и натрупаме малко средства, ще започнем да създаваме голямото братство на старите мечтатели. Къде са мечтите ти, Комран Гмас? Само пари!

– А за какво отиват тези пари, Дозиюш? Знаеш, че оръжието ни дава сила, а оръжието трябва да се купува, нали? И много други неща трябва да се купуват, за да има огън в Огнището!

Дозиюш мълчеше. Комран заговори отново. Интонацията му се плъзгаше между мечтателност и убедителност. Но младежът мълчеше. Гледаше някъде встрани от шефа си. Само от време на време хвърляше поглед към Баюн и в очите му се мяркаше любопитство.

– Кой е този? – изведнъж попита Дозиюш. Комран се сепна и прекъсна монолога си по средата на фразата, погледна към стратега и сви рамене:

– Пленник. Аналитик от Фелдстратегиума. Може би ще работи за нас. Но ти не ми отговори, Дозиюш-чи. Кажи ми, вярваш ли още в братството, или парите толкова са те уплашили?

– Вярвам – безразлично отвърна Дозиюш.

– А на мен? На мен вярваш ли?

Дозиюш въздъхна и направи жест, който означаваше: „Не знам“.

– Добре – изкрещя Комран и удари с длан по бюрото. – Върви тогава! В Контролицията или където щеш! Аз съм свикнал да ми вярват тук! А ти дори не си ме запознал с всичките си хора!

– Комран-чи – все така тихо каза младежът, – аз също бях свикнал да ти вярвам.