Атанас Славов - Пентаграм

– Беше? А сега не вярваш, нали? Дозиюш, кой ти пълни главата с глупости, момчето ми? Някой иска да те настрои против мен, знам аз. Това ми тежи!

За пръв път Дозиюш се усмихна – болезнено и криво.

– Комран-чи, прощавай за обидата, ама ти разсъждаваш като грамофон. Убеден си, че някой трябва да ми влияе, и щом не си ти, значи е някой по-лош от теб. Смени плочата, Комран-чи. Мина времето, когато дойдох с книгите на Сироган и селските си мечти всички да имат хляб и къща. Вярата в Сироган не съм загубил, но в Огнището…

– Хайде де – избухна Комран, но Баюн не му повярва. – Върви тогава в Контролицията! Върви да получиш наградата, дето я дават за главата ми – и се блъсна с юмрук по челото.

– Няма, Комран, успокой се. Няма да отида. Все пак нещо е свършено и нещо се върши. Каквото и да е, изглежда по-добро няма…

Някой почука небрежно и веднага влезе. Беше среден на възраст мъж с фино очертано лице и хладни очи. Комран претърпя няколко неуловими трансформации, но не за дълго – новодошлият не се нуждаеше от специални грижи. Дозиюш от своя страна не направи никакво усилие да прикрие отвращението си.

– Радвам се да ви съзерцая все така жив, Комран Гмас.

Докато произнасяше това, той изобрази върху лявата половина на лицето си нещо като усмивка и огледа седящите. Когато погледът му попадна върху младежа, подобието на усмивка изчезна.

– Ето това е едно от най-сигурните доказателства, Комран-чи! – рязко каза Дозиюш. – Присъствието на такива около теб!

И без да поглежда повече никого, младежът напусна стаята.

– Ох, ще си имаш неприятности с това момче, Комран-чи – въздъхна влезлият, докато разкопчаваше елегантното си палто. – Ще си имаш!

– Не повече, отколкото с теб, Лотикс, ако, разбира се, решиш да играеш своя игра. Но не те съветвам – и хладно се усмихна.

– Засега нямам основания да я водя. Стига да не ми ги дадеш ти.

– Основания не се дават, момчето ми. Когато иска, човек си ги намира сам.

– Нашата дискусия пак става като онази – за фила и яйцето. По-добре кажи готов ли е моят клиент за Кондаф.

– Да, и мога веднага да ти го представя. – С широк жест шефът посочи Баюн. – Аналитик-стратег Баюн Глордах, твой колега и почти наш съмишленик.

– Сърце, вярно на целите, скъпи колега – подигравателно съобщи Лотикс и с артистично преиграване се удари по гърдите. – Впрочем наистина се радвам, че ще возя човек, който понася въздуха. Писна ми от нищожества, които започват да повръщат още при излитане.

– Лотикс си има нов самолет – поясни Комран. – И ужасно държи на чистотата му.

Баюн леко се усмихна.

– Наскоро изчезна спортният самолет на калуриса Сорс…

– Е, излишно си досетлив, момчето ми. Приеми, че калурисът Сорс ни е услужил с птичката си за една разходка до Кондаф.

Лотикс захлопна капака на кабината. Наведе се, изглежда търсеше края на колана. Баюн огледа кабината. Просторна, не като на изтребител. Креслата бяха повече от комфортни. Разположени едно до друго – неприятна подробност… Винаги е по-добре да си зад противника, отколкото до него.

Вече разбираше какво иска от него Предписанието и защо е било нужно това угодничене пред хората на Огнището, тези унизителни предателски разговори, това престъпно съгласие да бъде изпратен в Кондаф. Значи беше нужно да остане насаме с пилота. Щяха да летят над океана и там… Баюн се размърда. Комбинезонът, който му даде Лотикс, беше тесен. Там, над океана… Какво щеше да стане там, стратегът не знаеше. За пръв път истински се уповаваше на Предписанието. Очакваше помощ от него. Беше се убедил, че то прави чудеса, а сега повече от всякога му беше нужно чудо. Защото въпреки уверенията си в пълно доверие Комран беше заповядал да оковат ръцете му зад седалката.

Турбината засвири, витлото изчезна в бързината си – излетяха. Широките прозорци даваха отличен обзор и Баюн можа да прецени курса. Лотикс описваше десеткилометрова дъга, за да избегне наблюдателните и звукоуловителните постове. Явно тяхното разположение му беше известно не по-зле, отколкото на Баюн. „Имат шпиони чак в оперативния отдел!“ – яростно се обади стратегът в него. Летяха над селските райони. Курсът беше на юг. Зенитната охрана там оредяваше – кой би очаквал въздушно нападение откъм океана? Небето беше чисто, Лотикс се мръщеше – явно предпочиташе да лети в облаци, където никой не би го забелязал. За два часа полет той размени с Баюн не повече от три думи. Но пилотираше великолепно. Забелязваше отдалеч низходящите течения, водеше самолета почти без да гледа приборите.