Майкъл Крайтън - Ген

— Няма да ти се размине арестът, да знаеш! Ще те пипнем!

— Какво? — отвърна Алекс. Цялата случка беше толкова абсурдна, че тя окончателно й изгуби края. — Какво ще направите?

— Ще се върнем, кучко! — изкрещя жената, докато палеше двигателя. — Ще те арестуваме! — Червената лампа се включи заедно със сирената.

— За какво? — извика отново Алекс. Не й хрумваше нищо друго, освен че цялата тази история е някаква ужасна грешка. Но пък Върн Хюз наистина беше семейният им лекар. Знаеха и нейното име. И бяха дошли за Джейми…

Не. Не беше никаква грешка.

„Няма да ти се размине арестът, да знаеш!“

Какво можеше да означава това? Обърна се и тръгна с бърза стъпка към училището. Единствената й мисъл сега беше за Джейми.

Беше време за закуска. Децата седяха на чиновете си и хапваха нарязани плодове. Някои си носеха и кисело мляко. Викаха и се смееха. Госпожица Холоуей й даде пълномощното, което беше донесла жената. Приличаше на ксерокопие от лист с логото на правната кантора, в която работеше Алекс с нейния подпис. Не беше от кабинета на доктор Хюз.

Което означаваше, че жената в синия костюм е опитна и хладнокръвна. Бяха я хванали в крачка и тя на секундата беше променила историята си. Как само се усмихваше приветливо, ръкувала се беше с Алекс… Как ловко я беше подвела да излязат навън… После измисли правдоподобен повод да й даде телефона си, така че когато Алекс го вземе…

„Не ни трябва детето. И тя ще свърши работа“.

Дошли бяха да отвлекат Джейми. Но бяха готови да отвлекат нея вместо него. Защо? За откуп? Алекс не беше богата. Или пък имаше връзка с някое от делата, по които работе-ше? В миналото беше водила опасни дела, но не и в момента.

„И тя ще свърши работа“.

Или синът й, или тя.

Госпожица Холоуей каза:

— Има ли нещо, което трябва да знам? Аз или училището?

— Не — отвърна Алекс. — Но предпочитам да взема Джейми още сега.

— Още не са си довършили закуската.

Алекс кимна на Джейми и му махна да дойде при нея. Той се подчини неохотно.

— Какво има, мамо?

— Трябва да си вървим.

— Искам да остана тук.

Алекс въздъхна. Вечно спореше този нейн син.

— Джейми… — започна тя.

— Изпуснах много, защото бях болен. Питай госпожица Холоуей, Искам да се видя с приятелите си. Искам да остана, мамо. За обяд ще има хотдог.

— Съжалявам — каза тя. — Иди да си вземеш нещата от гардеробчето. Тръгваме.

Пред училището бяха спрели две полицейски коли и четирима полицаи оглеждаха тротоара. Единият се обърна към към нея:

— Вие ли сте госпожа Бърнет?

— Да, аз съм.

— Обади се жена от директорския кабинет, която е видяла всичко — каза полицаят и посочи един прозорец в близкия край на сградата. — Но тук има доста кръв, госпожо Бърнет.

— Да, жената си удари носа при падането.

— Разведена ли сте, госпожо Бърнет?

— Да.

— От колко време?

— От пет години.

— Значи не е било скоро. — Да.

— И отношенията ви с бившия ви…

— В много добри отношения сме.

Разговаря още няколко минути с полицаите. Джейми чакаше нетърпеливо. Струваше й се, че полицаите не държат да се замесват. Сякаш смятаха, че въпросът е от лично естество, като семеен скандал например.

— Ще подадете ли оплакване?

— Бих искала, да — каза Алекс, — но първо трябва да заведа сина си вкъщи.

— Ако искате, можем да ви дадем документите да ги попълните у дома.

— Би било чудесно — каза тя.

Един от полицаите й даде визитка и й каза да се обади, ако възникне проблем. Тя благодари и взе визитната. После с Джейми си тръгнаха.

Вървяха по улицата. Светът изведнъж се беше променил. Потъналият в слънце Бевърли Хилс обикновено беше най-жизнерадостната гледка на света. Днес обаче Алекс съзираше само заплаха в тихия пейзаж.

Не знаеше откъде идва тази заплаха, нито защо. Държеше Джейми за ръка.

— Пеша ли ще си ходим? — нацупено попита той.

— Да, пеша. — Но след като му отговори, се замисли. Живееха само на няколко преки от училището. Но дали беше безопасно да се приберат вкъщи? Дали онези с линейката не ги причакваха някъде? Или следващия път щяха да се скрият по-добре?

— Много е далече — каза Джейми, влачеше крака. — Горещо ми е.

— Ще вървим пеш. Не спори. — Извади в движение мобилния си телефон и набра номера на офиса. Секретарката вдигна веднага.

— Слушай, Ейми, искам да провериш исковете в окръжния от последните дни. Виж дали името ми няма да се появи някъде като обвиняем.

— Да не би да криеш някоя мръсна тайна? — попита през смях Ейми. Но смехът й прозвуча нервно. Когато адвокат нарушеше закона, помощниците му често се озоваваха на топло. Само през последната година имаше два такива случая.