Майкъл Крайтън - Ген

— Ами…

— А със съпругата на шефа?

— Само веднъж, на по-предната ми работа. Но не аз бях инициаторът, тя ми се…

— Това са рискови сексуални партньори, господин Гордън. Всеки състав от съдебни заседатели би се съгласил. Какво ще кажете за секса без предпазни средства? Някакви венерически заболявания?

— Чакай малко — възмути се Брад. — Не искам да навлизам във…

— Не искате, разбира се — прекъсна го Джонсън, — и това едва ли е изненада, като се има предвид, че три пъти сте имали педикулосис пубис — срамни въшки. Два пъти сте боледували от гонорея, веднъж от хламидии, два пъти сте имали кондиломи — по-популярни като генитални брадавици — като … хм, една е била близо до ануса. И това само за последните пет години според информацията на личния ви лекар в Южна Калифорния.

— Как сте се добрали до всичко това?

Джонсън сви рамене.

— Скокове с парашут, гмуркане, планинско катерене, рисково шофиране, високорискови сексуални партньори, секс без предпазни средства. Ако това не е класически пример за високорисково поведение и стремеж към екстремни преживявявания, здраве му кажи.

Брад Гордън мълчеше. Трябваше да признае, че дребосъкът си разбира от работата. Никога не беше гледал на живота си по този начин. Както когато чукаше жената на шефа си — вуйчо му направо побесня тогава. „Как изобщо ти хрумна да направиш такова нещо? — все повтаряше. — Защо не си го държиш а панталоните, глупак с глупак?!“ По онова време Брад не можеше да даде никакво смислено обяснение за действията си. Под гневния поглед на вуйчо му те наистина изглеждаха много глупави. А и жената даже не беше особено хубава. Сега обаче май се беше намерил отговор — простонее могъл да устои. Поведението му е било предопределено от генетичното му наследство.

Джонсън продължи с обясненията, в подробности. Според него Брад изцяло зависел от този ген, D4DR, който контролирал количеството на определени вещества в мозъка му. Нещо наречено „допамин“ карало Брад да поема рискове, да копнее за тях. Изследвания със скенер и други мозъчни тестове доказвали, че хората като Брад не са в състояние да контролират желанието си да рискуват. (.

— Това е генът на екстремността — каза Джонсън — и за него съобщи не друг, а най-изтъкнатият генетик в Америка, доктор Робърт Белармино. Доктор Белармино е най-важният генетик в Националния здравен институт. Има огромна лаборатория. Публикува по петдесет разработки годишно. Никой състав от съдебни заседатели не би отхвърлил с лека ръка заключенията му.

— Добре де, значи имам този ген. Наистина ли смятате, че ще свърши работа?

— Да, но преди да влезем в съда искам да сложим и черешката на тортата.

— Тоест?

— Преди процеса вие естествено сте притеснен и подложен на голям стрес.

— Да…

— Затова искам да си организирате едно пътешествие, за да се разсеете от неприятните мисли. Искам да попътувате из страната и докато пътувате, да поемате колкото се може повече рискове.

Джонсън обясни подробно плана си: глоби за превишена скорост, увеселителни паркове, сбивания, влакчета на ужасите и всякакви други страхотии, алпинистки експедиции в националните паркове — и при всеки конкретен случай Брад трябвало да вдига шум около себе си, да недоволства, да се оплаква от оборудването и така нататък. Изобщо да прави така, че името му да фигурира в документ, който по-късно да бъде представен като доказателство пред съда.

— Това е — каза Джонсън. — Събирайте си багажа и потегляйте. Ще се видим след няколко седмици. — И му даде един лист.

— Какво е това?

— Списък с най-опасните атракциони в САЩ. Гледайте да посетите първите три.

— Боже! Охайо… Индиана… Тексас…

— Недей да мрънкаш — каза Джонсън. — Чакат те двайсет години затвор, приятел, и поне един здравеняк с татуировка, заради който ще си спомняш с умиление за аналните брадавици. Така че прави каквото ти казвам. И още днес да си напуснал града.

Брад се прибра в апартамента си в Шърман Оукс и започна да си приготвя багажа. Мисълта за здравеняка с татуировките не го напускаше. Зачуди се дали да не си вземе и пис толета. Да обикаля из страната, на диви места като Охайо… един Бог знае на какви откачалки можеше да налети. Прибра кутийка патрони в сака си, а пистолета пъхна в наглезенния кобур.

На път към колата установи, че вече се чувства значателно по-добре. Слънцето грееше весело, поршето му лъщеше, а той имаше план.

На път!

Лин Кендал влетя в училището в Ла Хола и забърза, останала без дъх, към кабинета на директорката.