Майкъл Крайтън - Ген

— Няма как да знаеш. — Горевич зареди още три стрелички. — Просто няма как да знаеш.

— Не се движи. Ударил си го.

Горевич прецени внимателно посоката и вдигна пушката точно навреме, за да види през мерника й как тъмната сянка пада надолу. Орангутанът падаше през клонака от петдесет метра височина.

Срина се току пред краката на Горевич сред пръски кал. Непомръдваше. Хагар включи фенерчето си.

Три стрелички стърчаха от тялото. Една в крака, две в гърдите. Орангутанът не помръдваше. Очите му бяха отворени. И гледаха безжизнено.

— Браво бе — каза Хагар. — Нямам думи.

Горевич коленичи в калта, наведе се над орангутана и започна да му прави изкуствено дишане.

Шестима адвокати седяха на дългата маса и разлистваха документи. Звукът беше като от ураганен вятър. Рик Диел чакаше нетърпеливо и хапеше устни. Най-накрай Алберт Родригес, главният му адвокат, вдигна глава.

— Ситуацията е следната — каза той. — Имате основателна причина — или поне някаква причина — да смятате, че Франк Бърнет е организирал заговор за унищожаване на клетъчните линии, които са ваша собственост, с цел да ги продаде след това на друга компания.

— Точно така — каза Рик. — Точно така, мамка му.

— Три съдилища постановиха, че клетките на Бърнет са ваша собственост. Следователно имате пълното право да ги вземете.

— Тоест отново да ги взема?

— Именно.

— Само дето Бърнет се е покрил някъде.

— Това е неприятно. Но не променя по същество ситуацията. Вие сте собственикът на клетъчната линия Бърнет — каза Родригес. — Независимо къде се появяват тези клетки.

— Тоест…

— Децата му. Внуците му. Сигурно и те имат същите клетки.

— Искаш да кажеш, че мога да взема клетки от децата му?

— Клетките са ваша собственост — каза Родригес.

— Ами ако децата му не се съгласят?

— Най-вероятно няма да се съгласят. Но понеже клетките са ваша собственост по закон, съгласието или несъгласието им няма никаква юридическа стойност.

— Става въпрос за биопсии на черен дроб и далак — каза Диел. — Това не са дребни процедури.

— Но не са и тежки — каза Родригес. — Извършват се чрез пункция, без оперативна интервенция, чисто амбулаторно. Ваше задължение, разбира се, е това да се извърши от компетентен специалист. Предполагам, че ще го спазите.

Диел се намръщи.

— Да видим дали съм разбрал правилно. Казваш ми, че мога просто така да грабна децата му от улицата, да ги закарам при някой доктор и да им взема от клетките? Без значение какво мислят те по въпроса?

— Точно това казвам. Да.

— Не виждам как нещо такова може да бъде законно — възрази Диел.

— Законно е, защото те се разхождат насам-натам с клетки, които по закон са ваши, следователно са крадена собственост. Това е углавно престъпление от втора степен. По закон, ако човек стане свидетел на углавно престъпление в момента на извършването му, има право да извърши граждански арест и да предаде престъпника на властите. Така че ако видите децата на Бърнет да си вървят по улицата, можете напълно законно да ги арестувате.

— Аз, лично?

— Не, не — каза Родригес. — При подобни обстоятелства е препоръчително да се потърсят услугите на професионалист — агент по залавяне, на бегълци.

— Ловец на глави, с други думи.

— Те не обичат този термин, ние също.

— Добре де. Познаваш ли някой добър агент по залавяне на бегълци?

— Да — каза Родригес.

— Ами звънни му тогава — каза Диел. — Още сега.

Васко Бордън застана пред огледалото и прецени външността си с професионален поглед, после нанесе малко спирала по сивеещите крайчета на козята си брадичка. Беше едър мъж, над метър и деветдесет, сто и двайсет килограма, от които само девет процента бяха телесните мазнини. С бръснатата си глава и подрязаната черна брадичка приличаше на истински дявол. На голям зъл дявол. Идеята беше да изглежда заплашително и той определено го постигаше.

Обърна се към куфарчето на леглото. Вътре беше прибрал грижливо сгънат комбинезон с логото на „Кон Ед“ отляво на гърдите; спортно сако в ярко шотландско каре; елегантен черен италиански костюм; мотористко яке с надпис „УМРИ В АДА“ на гърба; сако от велур; разглобяем гипс за крак; късоцевна карабина „Мосберг 590“ и два черни пистолета „Пара 45“. За днес се беше спрял на спортно сако от туид, панталон с ръб и кафяви обувки с връзки.

Извади три снимки и ги подреди една до друга на леглото.

Първо — мъжът, Франк Бърнет. На петдесет и три, в добра форма, бивш морски пехотинец.