Майкъл Крайтън - Ген

— Означава ли това, че клонирането е разумна и мъдра употреба на онова, което Бог ни е дал?

Напук на всичките си инстинкти, той изтри чело с ръкава на сакото си. Надяваше се да не използват точно тези кадри макар да беше сигурен, че ще включат точно тях. Младежи изпотяват шефа на НЗИ.

— Някои хора смятат, че познават Божиите намерения — каза той. — Но аз не съм от тях. И мисля, че никой не може да ги знае, освен Бог. Мисля, че всеки, който твърди обратното демонстрира едно твърде човешко високомерие.

Искаше му се да си погледне часовника, но не го направи. Хлапетата изглеждаха объркани, а не възхитени, както беше очаквал.

— Има широк кръг спорни въпроси във връзка с генетиката. — каза той. — Нека минем нататък.

— Доктор Белармино — каза едно хлапе вляво. — Исках да попитам за асоциалното поведение. Четох, че имало ген за това. Бил свързан с проявите на насилие, с престъпността, сьс социопатното поведение…

— Да, това е варно. Този ген е налице при приблизително два процента от населението на Земята.

— Ами в Нова Зеландия? Там го имало при трийсет процента от бялото население и при шейсет процента от маорите…

— В пресата се появиха подобни данни, но не бива да се приемате лека…

— Но не означава ли това, че склонността към насилие е наследствена? Така де, не трябва ли да се опитаме да се отървем от този ген, както сме се отървали от едрата шарка?

Белармино не отговори веднага. Започваше да се чуди колко ли от децата тук имат родители, които работят в Бетезда. Не се беше сетил да помоли за списък с имената на учениците. Въпросите им бяха твърде остри и показваха висока степен на осведоменост. Дали пък някой от многобройните му врагове не се опитваше да го дискредитира, като използва хлапетата? Дали пък цялата тази история с телевизионното предаване не беше заговор с цел да го очернят? Първата стъпка към отстраняването му от НЗИ? Живееха в ерата на информацията — в днешно време тези неща се правеха именно по този начин. Лесно можеха да поставят човек в нелицеприятна ситуация, от която няма как да излезе с чест. Подлъгват те да кажеш нещо глупаво, а после думите ти се повтарят и преповтарят поне две денонощия по всички новинарски емисии и във всички вестници. А след някой и друг ден започват да ти звънят конгресмени с настояване да оттеглиш думите си. Цъкат с език и клатят глави… Как е могъл да каже нещо толкова необмислено? Дали наистина е подходящ за този пост? Не е ли заплаха за доброто име на института?

И после те изритват.

Така се правят нещата в наше време.

В момента обаче му предстоеше да отговори на опасен въпрос за генетиката на маорите. Дали да каже какво мисли наистина и да рискува обвинение в опит да очерни едно бездруго изстрадало етническо малцинство? Дали да отговори със заобикалки, които пак нямаше да му спестят критики, че проповядва расизъм и позабравената напоследък евгеника? Как изобщо би могъл да каже каквото и да било?

Реши, че не може.

— Това наистина е едно крайно интересно поле за изследвания, но просто не разполагаме с достатъчно данни, за да дадем конкретен отговор. Следващият въпрос?

Валеше от сутринта. Джунглата се беше просмукала. Листата бяха мокри. Всичко беше мокро. Репортажните екипи от различни точки на света отдавна си бяха заминали, пратени да отразяват други събития от медиен интерес. Сега Хагар придружаваше само един клиент — някой си Горевич. Известен фотограф, долетял от Танзания.

Горевич остави нещата си под едно голямо дърво от рода на фикусите, отвори раницата си и извади мрежа от изкуствена материя, нещо като хамак. Опъна я грижливо на земята. После извади метална кутия, отвори я и сглоби пушка.

— Знаете, че това е незаконно — каза Хагар. — В резерват сме.

— Голяма работа.

— Ако се появят рейнджърите, добре ще е бързо да приберете това.

— Няма проблем. — Горевич зареди компресора и отвори камерата. — Колко голямо е животинчето?

— Подрастващ е, две или тригодишен. Може би трийсет килограма. Или по-малко.

— Добре. Значи десет кубични сантиметра. — Горевич извади една стреличка от кутията, провери нивото и я мушна в магазина. После още една. И още една. Затвори с щракване магазина и каза на Хагар: — Кога го видя за последно?

— Преди десет дни.

— Къде?

— Недалеч оттук.

— Често ли идва? Някъде наблизо ли живее?

— Така изглежда.

Горевич погледна през телескопичния обектив. Завъртя в дъга пушката, вдигна я към небето, после я сведе. Остана доволен и я остави.