Майкъл Крайтън - Ген

— Мамо — каза накрая той. — Това може да се окаже много сериозно. — Смяташе, че е възможно да отиде в затвора.

— Естествено, че е сериозно. Много ме е страх, Джош. Какво ще стане? Ще загубя ли Адам?

— Не знам, мамо. Надявам се, че няма да се стигне до там.

— Може би има шанс — каза тя. — Обадих се на двамата Лирайн в Скарсдейл. Те вече са стари. Над шейсетте са. И изгледа са добре. Хелън каза, че никога не се била чувствала по-добре. А Джордж непрекъснато ходел да играе голф.

— Това е добре — каза той.

— Така че на тях може нищо да им няма.

— Сигурно.

— Така че може и с Адам всичко да е наред.

— Наистина се надявам да е така, мамо. Наистина.

Затвори. Разбира се, че онези Ливайн ще са добре. В техния спрей имаше стерилен физиологичен разтвор. Те не бяха получили от гена. Не беше толкова глупав да праща експерименталните си гени на някакви хора в Ню Йорк, които дори не познаваше.

Но ако това даваше надежда на майка му, добре. Нека да остане така.

Защото самият Джош не хранеше никакви надежди. Нито за брат си. Нито за себе си.

Налагаше се да каже на Рик Диел. Но не сега. Не точно сега.

Съпругът на Гейл Бонд Ричард, инвестиционният банкер, често работеше до късно, забавляваше важни клиенти. А никой не беше по-важен от американеца, които седеше на масата срещу него в момента — Бартън Уилямс, прословутият кливландски инвеститор.

— Искаш да изненадаш съпругата си, Бартън — каза Ричард Бонд. — Мисля, че имам най-подходящата изненада за теб.

Прегърбен над трапезата, Уилямс вдигна очи — в тях се четеше едва доловим интерес. Бартън Уилямс беше на седемдесет и пет и много приличаше на жаба. Имаше отпуснато лице с широка челюст, широк сплеснат нос и малки очи. Навикът му да отпуска брадичка върху сложените си на масата ръце още повече засилваше приликата му с жаба. Всъщност така даваше почивка на артрозните си вратни прешлени, защото мразеше да носи ортопедична яка. Смяташе, че с нея изглежда стар.

Ако питаха Ричард, Уилямс можеше и да легне на масата, все тая. Беше достатъчно стар и достатъчно богат да прави каквото си поиска, а през целия си живот беше искал основно едно — жени. Въпреки възрастта и външния си вид той и и досега ги получаваше в щедри количества и по всяко време. Ричард беше уредил няколко жени да се отбият на масата им в края на вечерята. Уж са негови служителки, наминали да му оставят някакви документи. Или стари приятелки, дошли да го поздравят и да бъдат представени. Други няколко уж вечеряха в ресторанта — познали били великия инвеститор и нямало как да устоят на изкушението да се запознаят с него.

Всичко това не можеше да заблуди Бартън Уилямс, но затова пък го забавляваше, а той очакваше от бизнес партньорите си да положат известни усилия в тази насока. Когато личното ти състояние възлиза на десет милиарда долара, хората полагат усилия да те ощастливят. Така стояха нещата и той го приемаше като нещо, което му се дължи.

Ала точно в този момент повече от всичко друго Бартън Уилямс искаше да умилостиви жената, за която беше женен повече от четиридесет години. По необясними причини Евелин, шейсетгодишна, внезапно беше решила, че е недоволна от брака си и от безкрайните забежки на Бартън, както ги наричаше тя.

Един хубав подарък сигурно би помогнал.

— Но гледай да е нещо наистина хубаво — каза Бартън. — Тя си има всичко. Вили във Франция, яхти в Сардиния, бижута от Уинстън, майстори готвачи, които долитат от Рим за рождения ден на кучето й. Точно в това е проблемът. Вече не мога да си откупя спокойствието. Тя е на шейсет и е преситена.

— Гарантирам ти, че подаръкът е абсолютно уникален — каза Ричард. — Жена ти обича животните, нали?

— Има си собствена зоологическа градина в къщата ни.

— И има птици?

— Господи. Сигурно са стотина, ако не и повече. Имаме чинки в шибания солариум. По цял ден пискат. Побъркане е, казвам ти.

— А папагали?

— От всички видове. Нито един не говори, слава на Бога. Нещо не й върви много с папагалите.

— Това е на път да се промени.

Бартън въздъхна.

— Не й трябва още един шибан папагал.

— Този ще й хареса — каза Ричард. — Той е единствен по рода си в целия свят.

— Тръгвам в шест утре сутринта — изръмжа Бартън.

— Птицата ще те чака в самолета — каза Ричард.

Роб Белармино се усмихна окуражително и каза на хлапетата:

— Просто забравете за камерите.

Бяха се настанили в училищната библиотека на гимназията „Джордж Вашингтон“ в Силвър Спринг, Мериланд. Наредени в три полукръга столове около един стол в средата, на който седеше д-р Белармино и говореше на учениците за етичната страна на генетиката.