Майкъл Крайтън - Ген

— Да не прекалите с дозата?

— Нямай грижа — каза Горевич.

— Освен това, ако е високо в клоните, не можете да стреляте, защото…

— Казах, нямай грижа. — Горевич го погледна. — Знам какво правя. Дозата е само колкото да го замае. Сам ще си слезе, преди да е изгубил съзнание. Може да се наложи да го проследим на известно разстояние по земята.

— Правили сте го и преди?

Горевич кимна.

— С орангутани?

— С шимпанзета.

— Шимпанзетата са различни.

— Да бе. — Последното прозвуча саркастично.

Потънаха в напрегнато мълчание. Горевич извади видеокамера и триножник. После и далекообхватен микрофон с чиния с диаметър трийсетина сантиметра, който прикрепи на стойка над камерата. Получи се тромаво на вид устройство, но иначе изглеждаше ефективно, помисли си Хагар.

Горевич клекна и се загледа в джунглата. Слушаха дъжда и чакаха.

През последните няколко седмици говорещият орангутан постепенно беше изчезнал от полезрението на медиите. Историята беше отшумяла, както отшумяваха всички подобни истории с недоказана достоверност — за арканзаския кълвач, който никой така и не откри; за двуметровата конгоанска маймуна, която така и никой не успя да снима въпреки упоритите твърдения на местните за съществуването й; за гигантския прилеп с четириметров размах на крилете, който уж бил забелязан в джунглите на Нова Гвинея.

За самия Горевич отслабващият интерес към орангутана беше добре дошъл. Защото когато маймуната най-после бъдеше открита, медийното внимание щеше да бъде десетократно по-голямо.

Още повече че плановете на Горевич не се изчерпваха само с документирането на говорещата маймуна. Горевич възнамеряваше да я улови жива.

Вдигна догоре ципа на якето си под кроткия дъжд и зачака.

Беше късно следобед и започваше да се стъмва. Горевич се беше унесъл в дрямка, когато чу нечий нисък дрезгав глас:

— Alors. Меrde.

Отвори рязко очи и погледна Хагар. Хагар кимна.

— Alors. Comment ca va?

Горевич бавно се огледа.

— Merde. Espese de con. — Беше звук в долните регистри, гърлен, като на пиянде в бар. — Fungele a usted.

Горевич включи камерата. Не можеше да определи откъде идва гласът, но можеше поне да го запише. Завъртя обектива в бавна дъга, като следеше показанията за сила на звука. Микрофонът имаше тесен обхват и благодарение на това той успя да определи, че гласът идва от… от юг.

Вляво от него. Насочи обектива натам и приближи образа. Нищо особено не се виждаше. Джунглата притъмняваше бързо.

Хагар стоеше неподвижно и само наблюдаваше.

Чу се пукот на клони и Горевич зърна тъмна сянка, обективът я улови за част от секундата. Той вдигна очи и я видя да се катери все по-високо и по-високо, залюляваше се от клон на лкон тъмния балдахин над главата му. Само за мига орангутанът се покатери на двайсетина метра над тях.

— Gods vloek het. Задник wijkje. Vloek.

Горевич свали камерата от триножника и се опита да заснеме животното. Много беше тъмно. Така нямаше да стане. Превключи на нощно виждане. Уви, само зеленикави ивици — маймуната ту потъваше в листака, ту се появяваше за миг, всичко това твърде бързо. Придвижваше се странично и по вертикала.

— Vloek het. Тапо копиле.

— Ама че мръсна уста има този. — Но гласът бързо заглъхваше.

Горевич разбра, че трябва да вземе решение, при това бързо. Остави камерата и посегна за пушката. Вдигна я на рамо и погледна през телескопичния мерник. Нощно виждане каквото използваха в армията, яркозелено, много ясно. Видя маймуната, видя ярките бели точици на очите й…

— Не! — опита се да го спре Хагар.

Орангутанът скочи към друго дърво и за миг увисна във въздуха.

Горевич стреля.

Чу се съскане на газ и тъп удар, когато стреличката прелетя през листака.

— Изпуснах го. — Вдигна отново пушката.

— Недейте…

— Млъквай. — Горевич се прицели и стреля.

В клонака над главите им пукотът от движението на примата замря.

— Удари го — каза Хагар.

Горевич чакаше.

Клоните и листакът затрещяха отново. Орангутанът се движеше, вече точно над главите им.

— Не съм. — Горевич вдигна отново пушката.

— Казвам ти, удари го. Ако стреляш пак…

Горевич натисна спусъка.

Съскане на газ близо до ухото му, после тишина, Горевич свали пушката и щракна затвора да презареди, следеше с поглед надвисналия балдахин. Коленичи, отвори металната кутия и затърси опипом муниции. През цялото време гледаше нагоре.

Тишина.

— Удари го — повтори Хагар.

— Може би.

— Знам, че го удари.