Майкъл Крайтън - Ген

Линейката беше паркирана до тротоара с отворени врати и лекар с бяла престилка чакаше отзад. Алекс едва удържаше сълзите си. Светът беше избледнял до зеленикавобели оттенъци; повръщаше й се от страх. Изтича покрай линейката и влезе в двора на училището. Дежурната майка на входа се опита да я спре, но Алекс знаеше къде е класната стая на Джейми: на първия етаж откъм задния двор. Тръгна право натам.

Мобилният й иззвъня. Беше учителката на Джейми, гос-госпожица Холоуей.

— Въпросната жена чака пред стаята — прошепна тя. — Даде ми пълномощно, в което го имаше телефонния ви номер, но цялата работа ми се стори подозрителна. Затова се обадих на телефона, който е записан в дневника на класа, и…

— Правилно сте постъпили, благодаря ви — отвърна Алекс. — Идвам.

— Тя е отвън.

Свърна зад ъгъла и видя жена в син костюм да стои пред класната стая. Тръгна право към нея.

— Коя сте вие, по дяволите?

Жената се усмихна спокойно и протегна ръка.

— Здравейте, госпожо Бърнет. Аз съм Кейси Роджърс. Съжалявам, че трябваше да се разкарате дотук.

Говореше толкова спокойно и уверено, че набързо обезоръжи Алекс. Тя сложи ръце на кръста си, дишаше дълбоко и накъсано.

— Какъв е проблемът, Кейси?

— Няма проблем, госпожо Бърнет.

— Значи работите в моята кантора?

— Не, не. Работя при доктор Хюз. Той ме прати да взема Джейми от училище и да го закарам в кабинета за ваксината против тетанус. Не е нещо спешно, но трябва да се направя. Миналата седмица си е порязал крака, нали?

— Не…

— Не? Е, тогава не знам как… Възможно ли е да са ме изпратили за друго дете? Ще звънна на доктора… — Тя извади мобилния си телефон.

— Обадете се, да — каза Алекс.

Децата ги гледаха през остъклената врата. Алекс махна на Джейми и той й се усмихна.

— Дали да не мръднем малко встрани? — предложи Кейси Роджърс. — Да не пречим на децата. — После каза в телефона: — Доктор Хюз, ако обичате. Да. Кейси съм.

Двете тръгнаха към входа на училището. Линейката още чакаше отвън.

— Вие ли сте с линейката? — попита Алекс.

— Не, не. Не знам защо е тук. — И посочи към кабинката. — Шофьорът май обядва, като гледам.

През стъклото Алекс различи физиономията на едър мъж с черна козя брадичка — дъвчеше усилено сандвич. „Спрял е пред училището само за да си изяде сандвича?“ Нещо не й изглеждаше правдоподобно. Макар че, от друга страна, защо не?

— Доктор Хюз? Кейси се обажда. При мен е госпожа Бърнет и казва, че синът й Джейми не си е порязвал крака.

— Не е — повтори Алекс. Излязоха от сградата на училището и бавно тръгнаха към изхода. Шофьорът на линейката остави сандвича си на таблото и отвори вратата.

— Да, доктор Хюз — каза Кейси, — в момента сме пред училището. — И подаде телефона на Алекс — Искате ли да говорите с доктора?

— Да — каза Алекс. Вдигна телефона към ухото си и чу пронизителен електронен звук… за миг загуби всякаква ориентация… после изпусна телефона, защото Кейси Роджърс я сграбчи за лактите и изви ръцете й назад. Шофьорът идваше към тях.

— Не ни трябва детето — каза той. — И тя ще свърши работа.

Минаха една-две секунди, докато Алекс навърже нещата — отвличаха я. Онова, което последва, си беше чиста проба инстинкт. Тя удари силно с глава назад, право в носа на Кейси. Кейси изкрещя и я пусна. От носа й шурна кръв. Алекс я стисна за ръката и я засили напред към здравеняка. Той отстъпи крачка встрани, Кейси се строполи на цимента и извика от болка.

Алекс бръкна в джоба си и викна:

— Назад!

— Няма да ви направим нищо лошо, госпожо Бърнет — каза мъжът. Беше с глава и половина по-висок от нея, едър и як. Тъкмо посягаше към нея, когато тя успя да извади лютивия спрей от джоба си и да го напръска право в лицето.

— Мамка му! По дяволите! — Той вдигна ръка да предпази очите си и се извърна. Алекс разбра, че друг шанс няма да има — ритна високо и силно и токчето на обувката й се заби в гърлото му.

Той изкрещя от болка, а тя загуби равновесие и падна по дупе на тротоара. Скочи веднага на крака. Жената също се изправяше, носът и продължаваше да кърви. Втурна се да успокоява здравеняка, който се беше облегнал на линейката, превит на две, с ръка на гърлото и стенещ от болка.

В този момент се чуха сирени — някой беше повикал полицията. Жената помагаше на здравеняка да се качи в линейката, на пасажерското място. Всичко ставаше много бързо. Алекс си помисли, че двамата ще се измъкнат, преди да са пристигнали ченгетата. Но не можеше да направи нищо. Жената се качи в линейката и извика през рамо на Алекс: