Майкъл Крайтън - Ген

— Не — каза Алекс. — Но май някой е пуснал ловци на глави по петите ми.

— Да си нарушила някаква гаранция?

— Не — каза Алекс. — Точно в това е проблемът. Нямам представа защо го правят.

Секретарката й каза, че ще провери. Джейми вдигна глаес и попита:

— Какво е ловец на глави? И защо са ти по петите, мамо?

— Точно това се опитвам да разбера, Джейми. Сигурно е станала някаква грешка.

— Нещо лошо ли искаха да ти направят? — Не, не. Нищо подобно. — Нямаше смисъл да тревожи и него.

Телефонът й звънна. Ейми.

— Така, оказва се, че наистина има иск срещу теб. Във Върховния съд, окръг Вентура.

Това беше на цял час от Лос Анжелис, оттатък Окснард.

— За какво е искът?

— Заведен е от „Биоджен Рисърч“, Уествю Вилидж. Съдържанието на иска не излиза в интернет. Но е отбелязано, че не си се явила.

— Кога е трябвало да се явя?

— Вчера.

— Връчена ли ми е била призовка?

— Тук така пише, да.

— Никой нищо не ми е връчвал — каза Алекс.

— Тук пише друго.

— А отбелязана ли е глоба за неуважение към съда? Заповед за арест?

— Нищо такова не излиза. Но онлайн данните са с един ден назад, така че вече може и да има нещо.

Алекс прекъсна връзката. Джейми каза:

— Ще те арестуват ли, мамо?

— Не, миличък, няма.

— Тогава мога ли да се върна в училище, след като обядваме?

— Ще видим.

Кооперацията, от северната страна на Роксбъри. Парк, изглеждаше притихнала под обедното слънце. Алекс стоеше в другия край на парка и оглеждаше и нея, и улицата.

— Защо стоим тук? — каза Джейми.

— Само минутка.

— Вече мина една минута.

— Не, не е минала.

Наблюдаваше мъжа с работния комбинезон, който вървеше покрай кооперацията. Приличаше на инкасатор от онези, които засичат показанията на електромерите. Само дето беше много едър, с евтина перука и подрязана черна брадичка, която Алекс вече беше виждала. Пък и инкасаторите минаваха през задния вход. Винаги.

Ако този тип наистина беше ловец на глави, имаше право да влезе в жилището й без предупреждение и без заповед. Ако искаше, и вратата можеше да разбие. Имаше правото да претърси апартамента й, да огледа вещите й, да вземе компютъра й и да отвори всичко в него, чак до информацията на твърдия диск. Можеше да направи каквото си поиска при задържането на беглец. Само че тя не беше…

— Хайде ма, мамо — изхленчи Джейми. — Моля ти се.

Синът й беше прав поне за едно. Не можеха просто да стоят тук. В центъра на парка имаше пясъчник. Няколко деца играеха там, майки и бавачки седяха на пейките отстрани.

— Хайде да отидем на пясъчника.

— Не искам.

— Искаш.

— Пясъчникът е за бебета.

— Само за малко, Джейми.

Той тропна с крак и седна на ръба на пясъчника. Зарита ядосано пясъка, докато Алекс набираше номера в офиса.

— Ейми, за „Биоджен“, компанията, която купи клетъчна линия на баща ми? Нали нямаме предстоящо изслушване?

— Не. Слушането в калифорнийския върховен съд е чак след година.

Какво ставаше? За какво ги съдеха от „Биоджен“?

— Обади се в канцеларията на съдията от Вентура и разбери за какво става въпрос.

— Добре.

— Да се е обаждал баща ми?

— Не.

— Добре. — Всъщност не беше добре, защото все повече се убеждаваше, че това е свързано именно с него. Или поне с клетките му. Ловците на глави бяха дошли с линейка и лекар, — защото целта им е била да вземат тъканна проба или да извършат хирургическа процедура. Дълги игли. Слънцето се беше отразило в найлонов пакет с дълги игли, докато докторът подреждаше някакви неща в задното отделение на линейката.

И тогава я осени — искаха да вземат техни клетки.

Клетки от нея или от сина й. Нямаше представа защо. Но очевидно смятаха, че са в правото си. Дали да не се обади в полицията? Не, още не. Щом беше вписана в съдебните регистри като неявила се, те просто щяха да я задържат. И какво щеше да прави тогава с Джейми? Поклати глава.

За момента най-важно беше да разбере какво става и за това й трябваше време. Време да изясни всичко. Какво можеше да направи? Най-напред би се обадила на баща ей, разбира се, но той от дни не си вдигаше телефона. Щом онези типове знаеха къде живее, сигурно знаеха и каква кола кара и…

— Ейми — каза тя, — какво ще кажеш да покараш колата ми няколко дни?

— БМВ-то? Супер. Но…

— А аз ще карам твоята — каза Алекс. — Но трябва да ми я докараш. Престани, Джейми. Стига си ритал пясъка.

— Сигурна ли си? Говорим за тойота с множество белези от неумело паркиране.