Майкъл Крайтън - Ген

Алекс въздъхна.

— Кучият му син!

— Какво има?

— Понякога баща ми много ме дразни — каза тя. Не беше нужно Ейми да знае подробностите. — Слушай, днес е четвъртък. Защо не запразниш още от сега, да си удължиш уикенда с ден и половина?

— Гаджето ми само за това говори — отвърна Ейми. — Иска да идем в Пебъл Бийч и да гледаме парада на стари автомобили.

— Страхотна идея — каза Алекс. — Идете с моята кола.

— Сериозно? Не знам… ами ако я ударя?

— Не се тревожи — каза Алекс. — Просто я вземи.

Ейми смръщи чело. Последва дълга пауза.

— Безопасно ли е?

— Разбира се, че е безопасно.

— Не знам в какво си се забъркала.

— Нищо особено. Сгрешена самоличност. До понеделник нещата ще си дойдат на мястото, обещавам ти. Върни колата в неделя вечерта, а в понеделник ще се видим в службата.

— Сигурна ли си?

— Напълно.

— Може ли гаджето ми да кара? — попита Ейми.

— Разбира се.

Джорджия Белармино никога нямаше да разбере, ако не беше зърнената закуска.

Джорджия говореше по телефона с клиент от Ню Йорк, инвестиционен банкер, за къщата, който той искаше да купи за семейството си в Роквил, Мериланд. Джорджия, която трета година поред печелеше наградата за най-добър агент по недвижима собственост в Роквил, обсъждаше с него условията на покупката, когато шестнайсетгодишната й дъщеря Дженифър извика от кухнята:

— Мамо, закъснявам за училище. Къде е зърнената закуска?

— На масата в кухнята.

— Не е!

— Там е. Виж хубаво.

— Празна е, мамо! Сигурно Джими е изял всичко.

Госпожа Белармино закри слушалката с ръка.

— Тогава вземи друга кутия, Джен. На шестнайсет си, можеш и сама.

— Къде е? — извика Дженифър. От кухнята се чу тряскане на врати. — Виж над печката — каза госпожа Белармино.

— Вече погледнах. Няма.

Госпожа Белармино се извини на клиента, каза, че ще му се обади по-късно, и отиде в кухнята. Дъщеря й си беше облякла дънки с ниска талия и изрязано потниче, което би прилягало повече на магистрална проститутка. Напоследък дори и по-малките от нея момичета се обличаха така. Джорджия въздъхна.

— Виж над печката, Джен. — Вече проверих. Казах ти.

— Виж пак.

— Мамо, защо просто не ми я дадеш? Закъснявам.

Госпожа Белармино не мръдна от мястото си.

— Над печката.

Дженифър се надигна на пръсти, отвори шкафчето и се протегна за кутията, която си беше там, разбира се. Но гопожа Белармино не гледаше кутията. Гледаше голия корем на дъщеря си.

— Джен… пак имаш синини.

Дъщеря й свали кутията и дръпна надолу потничето си.

— Нищо не е.

— Онзи ден пак имаше.

— Мамо, закъснявам. — Тръгна към масата и понечи да седне.

— Дженифър. Дай да ги видя.

Дъщеря и въздъхна театрално, стана и вдигна потничето. Имаше хоризонтална синина, дълга два-три сантиметра, точно над линията на бикините. И още една, поизбледняла, от другата страна.

— Нищо ми няма, мамо. От ръба на чина е.

— Не би трябвало да ти излизат синини от това…

— Стига де, нищо ми няма.

— Пиеш ли си витамините?

— Мамо! Ще ме оставиш ли да се наям?

— Знаеш, че можеш да ми кажеш всичко, нали?

— Мамо, заради тебе ще закъснея за училище! Ще правим тест по френски!

Нямаше смисъл да я притиска повече. Пък и телефонът звънеше — сигурно нюйоркският й клиент се обаждаше. Клиентите бяха нетърпеливи. Смятаха, че агентът им по недвижима собственост трябва да е на разположение по всяко време. Тя отиде в другата стая да се обади и отвори папката с документите, така че цифрите да са й подръка.

Пет минути по-късно дъщеря й извика:

— Чао, мамо!

Входната врата се затръшна.

Нещо не й даваше мира.

Имаше нещо. Тя набра номера на лабораторията в Бетезда Като никога, съпругът й не беше на среща и я свързаха веднага. Тя му каза какво е станало.

— Как трябва да постъпим според теб? — попита накрая.

— Ще претърсим стаята й — без колебание отвърна Роб. — Това е наш дълг.

— Добре — каза тя. — Ще се обадя в офиса да им кажа, че ще закъснея.

— Моят полет е по-късно — каза той, — но ми се обади веднага, ако откриеш нещо.

Боингът 737 на Бартън Уилямс бавно спря на частният терминал в Кливланд, Охайо, и воят на двигателите постепенно заглъхна. Интериорът на самолета тънеше в лукс. Имаше две спални, две просторни бани с душове и трапезария, достатъчно голяма за осем човека. Но Бартън прекара полета в голямата спалня с огромното легло, проснатата на пода кожа и регулиращото се осветление — тя заемаше цялата задна част на самолета. Една стюардеса би била напълно достатъчна, но Бартън винаги летеше с три. Обичаше да има компания. Обичаше да чува смях и бърборене. Обичаше гледката на млада, гладка плът върху кожата на пода, а осветлението да е намалено почти докрай, топло, червеникаво, чувтвено. А и на тринайсет хиляди метра във въздуха беше единственото място, където съпругата му със сигурност не можеше да го хване на калъп, по дяволите.