Майкъл Крайтън - Ген

— О, да, вярно. — Брад се обърна към Диел. — Камерите на паркинга не работят.

— Защо?

— Не съм сигурен. Май някакъв проблем с кабелите.

— От колко време не работят?

— Ами…

— От два месеца — каза хлапето.

— От два месеца!?

— Наложи се да поръчаме някои части — каза Брад.

— Какви части?

— От Германия.

— Какви части?

— Ще трябва да погледна.

Хлапето каза:

— Камерите на покрива работят.

— Ами покажи ми записите от камерите на покрива.

— Да. Джейсън, да видим какво имаме от покрива.

Минаха петнайсет минути, докато превъртят назад диги-талните записи и ги накарат да тръгнат напред. Рик гледаше как поршето му се появява на паркинга. После как самият той слиза от колата и влиза в сградата. Станалото след това го изненада. След не повече от две минути се появи друга кола, двама мъже изскочиха от нея, преодоляха за нула време защитата на поршето и изчезнаха с двете коли.

— Чакали са ви — каза Брад. — Или са ви проследили.

— Така изглежда — каза Рик. — Обади се в полицията, докладвай за кражбата и кажи на Лиза, че искам да ме откара до вкъщи.

При последното Брад започна да мига.

Проблемът се състоеше в това, мислеше си Рик, докато Лиза го караше към дома му, че не можеше да уволни Брад Гордън, въпреки идиотизма му. Брад Гордън, некадърен сърфист, некадърен скиор, некадърен туристически агент, лекуващ се алкохолик и отпаднал студент, беше племенник на Джак Уотсън, основен инвеститор в „Биоджен“. Джак Уот-еьн винаги се беше грижил за Брад, стремеше се племенникът му да не остава без работа. Само че Брад неизменно се забъркваше в неприятности. Говореше се дори, че чукал жената на вицепрезидента на „Дженесистъмс“ в Пало Алто — за Което бил съответно уволнен, — но не и без голяма разправия с вуйчото, който не виждал причина Брад да бъде изритан. Според него вицепрезидентът сам си бил виновен.

Сега обаче… Неработещи охранителни камери на паркинга. Два месеца. Възникваше логичният въпрос какво друго куца в охранителната им система.

Хвърли поглед към Лиза. Тя шофираше спокойно. Рик я беше наел малко след като разбра за изневярата на жена си. Лиза имаше красив профил. Изобщо имаше външност на модел. Хирургът, който беше дооформил носа и брадичката й, сигурно беше истински гений. Тялото й също беше страхотно, с тънка талия и съвършено издути гърди. Беше на двайсет, учеше в „Крествю Стейт“ — в момента беше в лятна ваканция — и излъчваше типично американския сексапил на енергична девойка в цветущо здраве. Всичко живо в компанията точеше лиги подире й.

Затова беше изненадващо, че когато правеха любов, Лиза просто си лежеше и гледаше в тавана. След първите няколко минути, изглежда, усещаше, че това го дразни, и започваше да се движи механично и да издава тихи задъхани звуци, все едно й бяха казали, че така правят хората в леглото, Понякога, когато тревогите на Рик се отразяваха на потентността му, му шепнеше нещо от рода на „О, скъпи, да, скъпи, давай, скъпи“, сякаш това можеше да оправи нещата. Но беше повече от очевидно, че не е възбудена.

Рик беше направил малко проучване и откри, че има един синдром, наречен „анхедония“ — неспособност да се изпитва удоволствие. При хората, страдащи от този синдром, се наблюдаваше липса на вълнение, което съвсем точно описваше поведението на Лиза в леглото. Още по-интересно беше, че анхедонията, изглежда, беше генетично обусловена. Имаше данни, че състоянието е свързано с лимбичната система на мозъка. Така че като нищо може да имаше ген, отговорен за този синдром, и Рик смяташе в най-скоро време да направи пълен набор генетични тестове на Лиза. Просто за да провери.

Междувременно нощите с нея сигурно биха сринали самочувствието му, ако не беше австрийката Грета от микробиологичната лаборатория, млада специалистка, постъпила в компанията право от университетската скамейка. Грет беше едра, носеше очила и косата й беше с мъжка подстрижка, но се чукаше като луда и след всяко упражнение и двамата бяха облени в пот и останали без дъх. Грета обичаше да вика, да се гърчи и да говори мръсотии. И караше Рик да се чувства като бог.

Колата спря пред новата му къща. Рик бръкна в джоба си ключовете. Лиза го попита делово:

— Искаш ли да вляза?

Имаше красиви сини очи с дълги ресници. И красиви пълни устни.

„Какво пък“, помисли си той.

— Ами да. Заповядай.

Обади се на адвоката си Бари Синдлър да го уведоми, че жена му му е откраднала колата.

— Сигурен ли си? — попита Синдлър. Май не беше особено убеден.