Майкъл Крайтън - Ген

— Това баща ви ли е? Джон Дж. Уелър?

— Да. Той е.

— Добре. Благодаря. Том се обърна към него.

— Доктор Робъртс, знам, че трябва да следвате процедурите, но… ако има някакъв начин да вземете тъканите тук… за да спестим на майка ми чакането и повторното погребение…

— Съжалявам — каза Марти Робъртс. — Трябва да следвам законовата процедура. Тялото задължително трябва да бъде откарано в болница.

— Ако е възможно… само този път… да заобиколите… — Съжалявам. Няма как.

Том кимна и се върна при майка си и сестра си. Майка му каза:

— Какво си приказвахте?

— Просто го попитах нещо.

Доктор Робъртс се наведе над ковчега, после рязко сеизправи. Тръгна към тях и заговори тихо на Том, така че другите да не го чуят.

— Господин Уелър, може би наистина е по-добре да спестим излишните тревоги на семейството ви. Стига да сте съгласен това да си остане между нас…

— Разбира се. Значи ще…

— Да, ще направя всичко тук. Няма да отнеме много време. Само да си взема инструментите. — И забърза към колата си.

Емили прехапа устни.

— Какво става?

— Помолих го да направи всички тестове тук, мамо.

— И той се съгласи? Благодаря ти, скъпи — каза тя и го целуна. — Ще направи всички тестове, които би направил и в болницата, нали?

— Не всички, но достатъчно, за да даде отговор на въпросите ти.

След двайсет минути тъканните проби бяха взети и поставени в епруветки. Епруветките бяха прибрани в специален хладилен контейнер. Ковчегът бе спуснат обратно в гроба.

— Хайде — каза Емили Уелър на децата си. — Да се махаме оттук. Трябва да пийна нещо.

Докато се отдалечаваха с колата, тя се обърна към Том.

— Съжалявам, че ти се наложи да направиш това. Много ли се беше разложил Джак?

— Не — каза той. — Не много.

— О, това е добре — каза Емили. — Много е добре.

Робъртс беше плувнал в пот. Като нищо можеше да си изгуби разрешителното заради това, което беше направил. Стигаше само някой от гробарите да вдигне телефона и да се обади в общината. Там щяха да се зачудят защо Марти е нарушил протокола, особено когато се касае за оспорвани резултати и евентуален съдебен процес. Винаги има риск от контаминация, от замърсяване, когато пробите се вземат на терен. Това всички го знаеха. И в общината щяха да се удивят, че Марти Робъртс е поел такъв риск. А скоро щяха да се запитат и защо…

„Мамка му. Мамка му, мамка му, мамка му!“ Спря на паркинга пред спешното, до линейките, и забърза по коридора в сутерена към патологията. Беше обедно време и почти никой не се мяркаше. Масите от неръждаема стомана бяха празни. Раза се миеше.

— Идиот шибан! — извика Марти. — Какво искаш? Да ни вкараш и двамата в затвора ли?

Раза бавно се обърна и попита:

— Какво става?

— Какво ли? Сто пъти ти казах да вземаш костите само на кремациите. Не на погребенията. На кремациите. Толкова ли е трудно да го запомниш?

— Правя точно както си ми казал — отвърна Раза.

— Не е вярно. Защото току-що се връщам от ексхумация и знаеш ли какво видях, когато изровихме човека? Адски слаби крака, Раза. И адски слаби ръце. На труп, който е погребан .

— Нямам нищо общо с това — каза Раза.

— Някой обаче е взел костите.

Раза тръгна към офиса.

— Как се казва човекът?

— Уелър.

— Пак ли той? Същият, дето му загубихме тъканите?

— Същият. Семейството го ексхумира. Защото е бил погребан .

Раза се наведе над бюрото и вкара името на пациента в компютъра. Впери поглед в екрана.

— Така. Прав си. Наистина е било погребение. Само че не съм го обработил аз.

— Не си го обработил ти? А кой, по дяволите? Раза сви рамене.

— Брат ми ме замести тогава. Имах работа онази вечер.

— Брат ти? Какъв брат бе? Никой друг няма право да…

— Не откачай, Марти — каза Раза. — Брат ми ме замества от време на време. Знае какво да прави. Работи в погребално бюро.

Марти изтри потта от челото си.

— Господи! От колко време продължава това?

— Ами… от година някъде.

— Година!?

— Само нощем, Марти. Само късно нощем. Облича лабораторната ми престилка, прилича на мен… Като близнаци сме.

— Я чакай — каза Марти. — Кой е дал кръвната проба на онова момиче? На онази Лиза Уелър.

— Добре де — каза Раза. — Случва се брат ми да допусне грешка, признавам.

— И понякога работи и следобед?

— Само в неделите, Марти. И само когато имам да свърша нещо важно.

Марти се олюля. Приведе се и задиша дълбоко.

— Значи някакъв тип, който дори не работи в болницата, е дал кръвна проба на някаква жена просто защото тя го е помолила? Това ли се опитваш да ми кажеш, по дяволите?