Майкъл Крайтън - Ген

— Не някакъв тип. Брат ми.

— Господи!

— Каза, че момичето било симпатично.

— И това обяснява всичко?

— Стига, Марти — подхвана успокоително Раза. — Съжалявам за тоя Уелър, наистина съжалявам, но всеки е можел да го направи. Даже в гробището може да са го изровили и да са взели дългите кости. Гробарите често приемат подобни поръчки. Знаеш, че това е редовна практика. Нали спипаха онези момчета във Финикс. И другите в Минесота. И наскоро в Бруклин.

— И те всичките са в затвора, Раза.

— Добре де. Така е. Работата е там, че аз казах на брат си да го направи.

— Ти си му…

— Да. Онази нощ, когато пристигна трупът, ми се обадиха за кост и Уелър се оказа от подходящия вид. Какво трябваше да направя според теб? Знаеш, че типовете с костите могат лесно да ни духнат под опашките и да се обърнат към друг да им свърши работата. Като кажат „сега“, значи „сега“. Доставяш или умираш.

Марти въздъхна.

— Да, за това спор няма.

— Няма я.

Марти седна на стола и започна на свой ред да трака по клавиатурата.

— Само че — каза, — щом си извадил костите преди осем дни, защо още няма превод по моята сметка?

— Нямай грижа. На път е.

— Чекът пътува по пощата, така ли?

— Добре де, забравих. Ще си получиш своето.

— Гледай да си го получа — каза Марти и стана. — И брат ти повече да не е стъпил в болницата, разбра ли?

— Добре, Марти. Споко.

Марти Робъртс излезе да премести колата си от паркинга пред спешното отделение в запазената за лекари част на подземния гараж. Паркира я и дълго седя в нея. Седеше и мислеше за Раза.

„Ще си получиш своето“.

Раза, изглежда, започваше да си въобразява, че програмата е лично негова и че Марти Робъртс работи за него. Раза разпределяше плащанията. Раза решаваше кой ще го замества. Раза не се държеше като наета работна ръка; започваше да се държи, сякаш той командва парада, и това криеше опасности от най-различен характер.

Трябваше да се направи нещо по въпроса.

И то скоро.

В противен случай загубата на разрешителното за практикуване на лекарската професия щеше да е най-малкият му проблем.

По залез-слънце покритият с титанови плоскости куб на „Биоджен Рисърч“ грееше в ослепително червено и потапяше съседния паркинг в тъмнооранжев цвят. Президентът на компанията излезе от сградата, спря, колкото да си сложи слънчевите очила, и тръгна към чисто новото си сребристо порше „Карера SC“. Обичаше тази кола. Беше я купил предната седмица, за да ознаменува наближаващия си развод…

— Мамка му!

Не можеше да повярва на очите си.

— Мамка му! Мамка му! Мамка му!

Мястото му на паркинга беше празно. Колата я нямаше. „Кучката му гадна!“

Не знаеше как го е направила, но беше сигурен, че тъкмо тя е взела колата. Сигурно приятелчето й го беше уредило. В края на краищата новото й гадже продаваше коли. Една стъпка по-високо от учителя по тенис. Кучка!

Хукна назад към сградата. Брадли Гордън, шефът на охраната, стоеше във фоайето и си приказваше сладко-сладко с Лиза, служителката на рецепцията. Лиза беше много симпатична. Точно заради това я беше наел Рик.

— Дяволите да го вземат, Брад — каза Рик Диел. — Записите от паркинга. Дай да ги видим.

— Защо? Какво е станало?

— Някой ми е откраднал поршето.

— Стига бе! — възкликна Брад. — Кога?

„Брад определено не го бива за тази работа“, помисли Рик. Не за пръв път стигаше до това заключение.

— Дай да видим записите от камерите.

— Да, да, разбира се — каза Брад, намигна на Лиза и тръгна към зоната с ограничен достъп, като прекара картата си през слота до вратата. Рик го последва вбесен.

На едно от двете бюра в малкия стъклен офис на охраната някакво хлапе разглеждаше съсредоточено лявата си длан Не обръщаше никакво внимание на редиците монитори пред себе си.

— Джейсън — смъмри го Брад. — Господин Диел е тук.

— Уф! — Хлапето подскочи на стола. — Извинете. Имам някакъв обрив. Не знаех дали…

— Господин Диел иска да види записите от охранителните камери. Кои камери точно, господин Диел?

„О, Господи“, въздъхна мислено Диел, а на глас каза:

— Камерите от паркинга.

— От паркинга, да. Джейсън, да започнем със записите отпреди четиридесет и осем часа и…

— Тази сутрин дойдох на работа с колата — каза Диел.

— Така… По кое време?

— Пристигнах тук в седем.

— Така. Джейсън, да видим какво имаме от седем сутринта.

Хлапето се размърда на стола си.

— Ами, господин Гордън, камерите на паркинга не работят.