Майкъл Крайтън - Сфера

Сигурно са го сметнали за побъркан, когато се появи след луд бяг на входа на цилиндър Д и изкрещя:

— Отвори се! Отвори се! — Спря пред пулта тъкмо когато Бет изтриваше трохите от устата си. Тя остави бавно вилицата.

— Кое се отвори?

— Сферата!

— Сферата!

Бет се завъртя с креслото. Дотича и Тина, от пулта с видеокасетофоните. Настъпи объркана тишина.

— На мен ми се вижда затворена, Норман.

— Но беше отворена. Видях я — той им разказа за това как ги е наблюдавал на монитора. — Беше само преди десетина секунди, наистина се отвори. Сигурно се е затворила докато съм тичал насам.

— Уверен ли си? Мониторът в столовата е доста малък…

— Видях я с очите си — настояваше Норман. — Да проверим записа, щом не ми вярвате.

— Добра идея — кимна Тина и се върна при видеокасетофона.

Норман дишаше тежко и с мъка си поемаше дъх. За пръв път се натоварваше физически в плътна атмосфера и чувстваше въздействието й. ДС-8 не е най-доброто място за упражнения, реши той.

Бет не откъсваше очи от него.

— Добре ли си, Норман?

— Добре съм. Виж какво, видях я. Отвори се. Тина?

— Още малко.

Влезе Хари и се прозя.

— Ама и леглата тук си ги бива, а? — рече той. — Като да спиш в чувал с мокър ориз. Нещо средно между легло и студен душ — той въздъхна. — Направо ще ми се скъса сърцето, ако трябва да си тръгна.

— Норман смята, че е видял сферата да се отваря — уведоми го Бет.

— Кога? — попита Хари и се прозя отново.

— Преди малко.

Хари кимна замислено.

— Интересно. Интересно. Но сега виждам е затворена.

— Връщаме записа за да го прегледаме отново.

— А-ха. Има ли още сладкиш?

Хари изглежда съвсем равнодушен, рече си Норман. Такава невероятна новина, а той дори не е развълнуван. Защо? Нима не вярва в това? Или е още сънен? А може би е нещо друго?

— Пускам — обяви Тина.

На монитора се появиха неясни линии, после тръгна записът. Чу се гласът на Тина:

— …часа записите се прехвърлят в подводницата.

— Защо? — попита Бет.

— В случай, че нещо се случи тук, подводницата автоматично ще поеме нагоре — отвърна Тина.

— А, страхотно — кимна Бет. — Аз не бих се досетила. Къде е доктор Филдинг?

— Отказа се от сферата и се върна на мостика при Едмъндс.

На монитора Тина излезе зад кадър. Бет остана в креслото, дояждайки парчето сладкиш.

— Как мислиш, — чу се гласът на Тина, — дали някога ще отворят това нещо?

— Може би — отвърна Бет. — Не зная.

Настъпи кратка пауза и после на монитора зад Бет, вратата на сферата се плъзна встрани.

— Хей! Отвори се!

— Продължавай!

На монитора, Бет не беше забелязала нищо. Някъде от страни се чу гласът на Тина.

— Плаши ме.

— Не мисля, че има причина да се страхуваш — рече Бет.

— Плаши ме неизвестното.

— Така е — рече Бет. — Но неизвестното не винаги е опасно или страшно. Най-често то е необяснимо.

— Не зная как можеш да казваш нещо подобно.

— Страх ли те е от змии?

През цялото време на разговора, сферата оставаше отворена. Без да откъсва очи, Хари каза:

— Жалко, че не можем да надзърнем вътре.

— Може би ще съумея да ви помогна — рече Тина. — Бих могла да интензифицирам изображението с помощта на компютъра.

— Струва ми се, че има някакви светлини — рече Хари. — Като малки светулки, летящи във вътрешността на сферата…

На екрана отново се появи Тина.

— Не, змиите не ме плашат — каза тя.

— Аз пък не мога да ги търпя — отвърна Бет. — Лигави, студени, отвратителни гадини. Ако идвах от Марс и още с пристигането си попаднех на змия — странно, студено, гърчещо се тръбовидно подобие на живот — не зная какво ли щях да си помисля за него. Всъщност, шанса да настъпя още с пристигането си отровна змия е доста малък. По-малко от един процент от змиите са отровни. Така че, ако бях марсианка, нямаше да бъда изложена на опасност от откритието си, по-скоро щях да съм объркана. Това е, което най-вероятно ще почувстваме. Ще бъдем объркани. Както и да е, — продължаваше на монитора Бет, — едва ли някога ще отворим сферата.

— Надявам се никога да не я отворим — отвърна й Тина.

Зад гърбовете им, вратата на сферата се затвори.

— Ха! — възкликна Хари. — Колко дълго остана отворена?

— Трийсет и четири секунди и четири десети — произнесе Тина.

Спряха записа.

— Някой иска ли да го види отново? — попита Тина. Беше пребледняла.

— Не точно сега — поклати глава Хари. Той затропа с пръсти по облегалката на креслото, замислен, с изцъклен поглед.