Майкъл Крайтън - Сфера

— Добре казано.

— Разбрано — вдигна рамене Барнс. — Да премислим най-лошото. — Кое е най-неприятното, което би могло да ни се случи?

— Мисля че е ясно — рече Бет. — Независимо дали се касае за многоизмерно същество, или вирус, или каквото и да е там, независимо какъв морал има, или дали въобще има морал, най-лошото е ако ни удари под пояса.

— Което значи?

— Което значи, да се намесва в нашите основни принципи на съществуване. Един добър пример е вирусът на СПИН. Причината, която го прави толкова опасен не се крие във факта че е нов. Всяка година се сдобиваме с нови вируси — дори всяка седмица. И всички те действат по един и същи начин — атакуват клетките и ги принуждават да произвеждат нови вируси. Това което прави вируса на СПИН смъртоносно опасен е, че той атакува специфични клетки, които използваме за да се защитаваме от вирусите. Вирусът на СПИН се намесва в нашите защитни механизми. И срещу него нямаме защита.

— Тогава, — каза Барнс, ако си представим, че сферата е обитавана от такова същество, което е способно да се намесва в нашите основни принципи на живот, как според вас би изглеждало то?

— Би могло да вдишва въздух и да издишва цианиден газ — подхвърли Бет.

— Да екскретира радиоактивни отпадъци — предложи Хари.

— Да смущава нашите мозъчни вълни — рече Норман. — И да ни пречи да мислим.

— Или пък, — рече отново Бет, — да нарушава сърдечната проводимост. Да спира съкращението на сърцето.

— Би могло да създава звукови вибрации, които да рушат нашата скелетна система — каза Хари. Той се усмихна на останалите. — Това последното много ми харесва.

— Хитро — рече Бет. — Но както обикновено, мислим предимно за себе си. А съществото би могло да не ни уврежда директно.

— Ах — каза Барнс.

— А просто да отделя токсини, които да унищожават хлоропласта и по такъв начин растенията да не са в състояние да използват слънчевата енергия. След това всички растения на Земята ще измрат — а в последствие и останалия живот на планетата.

— Ах — повтори Барнс.

— Виждате ли — рече Норман. — В началото си помислих за Антропоморфичния проблем и за това, че си представяме извънземните същества по човешки — и смятах това за недостиг на въображение. Човекът си е човек, всичко което знае е човешко, а може да мисли само за онова, което знае. Но както сами виждате, това не е съвсем вярно. Способни сме да си представяме и доста различни неща. Но не го правим. Трябва да има някаква друга причина, която ни кара да си представяме извънземните същества като хора. И мисля, отговорът е, че в действителност ние самите сме ужасно крехки същества. Но никак не обичаме да си припомняме тази своя крехкост — колко деликатни са балансите на нашите тела, колко кратък е престоят ни на Земята и колко лесно го приключваме. Именно затова си представяме и другите същества подобни на нас, за да не мислим за заплахата — за ужасната заплаха — която те биха могли да представляват за нас, и то съвсем непреднамерено.

Настъпи тишина.

— Естествено, не бива да забравяме и другата възможност — проговори Барнс. — Че в сферата има неща, които ще ни донесат изключителна полза. Вълшебни нови познания, изумителни идеи или непознати технологии, които да допринесат за човешкия прогрес далеч отвъд границите на нашето въображение.

— Макар да е напълно възможно, — рече Хари, — тези нови идеи да са безполезни за нас.

— Защо?

— Да речем, че тези пришълци са ни изпреварили с приблизително хиляда години, с колкото ние сме изпреварили Средновековна Европа. Представете си сега, че ние се връщаме в Средновековна Европа нарамили телевизор. Първо, къде ще го включим?

Известно време Барнс местеше поглед от един на друг.

— Съжалявам — рече накрая той. — Тази отговорност е прекалено тежка за мен. Не мога да взема решение за отварянето на сферата. Ще трябва да повикам Вашингтон.

— Тед едва ли ще е щастлив — подхвърли Хари.

— По дяволите Тед — ядоса се Барнс. — Ще разкажа всичко на президента. Докато не ми нареди, няма да предприема никакви опити за отваряне на сферата.

Барнс им даде двучасова почивка и Хари се отправи към каютата да поспи. Бет също обяви, че ще дремне, но остана край мониторите с Тина Чан и Норман. Тук креслата бяха удобни, с подложки за глави, Бет се отпусна в едно от тях, вдигна крака и започна да се люлее напред-назад.

Всички сме уморени, помисли си Норман. Проследи с поглед Тина, която се движеше уверено и плавно сред апаратурата, нагласяваше мониторите, проверяваше информацията от датчиците и сменяше касетките на видеокасетофоните. Едмъндс бе останала с Тед в кораба и сега Тина трябваше да следи не само комуникационните системи, но и записващите устройства. Не изглеждаше уморена като тях, може би защото не беше посещавала кораба. За нея той си оставаше само изображение от монитора, видеофилм, абстракция. Тина единствена не беше се сблъсквала лице в лице с тази нова реалност, нито пък бе похабявала напразни усилия за да открие за какво служи и с каква цел е създадена.