Майкъл Крайтън - Сфера

— Изглеждате уморен, сър — каза тя.

— Да. Всички сме уморени.

— От атмосферата е — подхвърли тя. — От вдишвания хелий.

Ето ти и физиологично обяснение, рече си Норман.

— Плътността на въздуха тук долу, — обясняваше Тина, — притежава осезаем ефект. Сега налягането е тридесет атмосфери. Ако при подобно налягане ни се наложеше да дишаме въздух, той щеше да е с плътността на течност. Хелият е по-лек, но и по-плътен, отколкото сме привикнали. Може би не го усещате, но умората идва дори от силата, която изчерпвате за да движите гръдния си кош.

— Но вие не сте уморена.

— О, аз съм свикнала. Не за пръв път съм в среда с изкуствена атмосфера.

— Така ли? Кога друг път?

— Наистина не мога да ви кажа, доктор Джонсън.

— Военни операции?

Тя се усмихна.

— Нямам право да говоря за това.

— И това е вашата най-неподкупна усмивка?

— Надявам се, сър. Но наистина, защо не опитате да поспите?

Той кимна.

— Наистина.

Ала мисълта за влажната койка го отблъскваше. Вместо това се спусна в столовата, надявайки се да намери някой от десертите на Роуз. Нямаше я, но на масата, под пластмасов капак беше оставен сладкиш от кокосово брашно. Намери чиния, отряза си едно парче и приседна до илюминатора. Навън цареше тъмнина, светлините бяха изгасени, а водолазите си бяха отишли. Забеляза, че светят илюминаторите на тяхната станция ДС-7, която се намираше на около триста ярда. Водолазите вероятно вече се приготвяха за връщане на повърхността. Или пък си бяха тръгнали.

Зърна отражението си в стъклото на илюминатора. Лицето му изглеждаше уморено и състарено.

— Тук не най-подходящото място за петдесет и три годишен човек — промърмори си той.

Изведнъж зърна някакво движение в далечината, после блесна ярко жълта светлина. Едно миниподводница се спусна под цилиндъра на ДС-7. След секунди се появи втора подводница и се изравни с първата. Светлините на първата подводница угаснаха. Не след дълго втората подводница се отдели и изчезна в чернеещата вода. Първата подводница остана.

Какво ли става там, зачуди се той. После реши, че не го интересува. Беше прекалено изморен. По-скоро се вълнуваше от вкуса на сладкиша. Погледна надолу. Парчето бе изядено, в чинията имаше само трохи.

Уморен съм, помисли си той. Страшно уморен. Вдигна крака на масичката за кафе и облегна глава на хладната стена.

Изглежда беше задремал, защото се събуди объркан в мрака. Изправи се и лампите незабавно светнаха. Осъзна, че все още е в столовата.

Барнс го беше предупреждавал за начина, по който станцията се нагласява към присъствието на хора в нея. По всичко изглежда, че датчиците за движение бяха доловили, че е заспал и автоматично бяха изключили светлините в стаята. А после, когато се събуди и се раздвижи, осветлението се бе включило. Зачуди се, дали светлините ще останат запалени ако хърка. Кой ли е измислил тази програма? И дали инженерите, които бяха конструирали станцията, бяха взели в пред вид и хъркането? Имаше ли датчик за хъркане?

Още сладкиш.

Стана и се прехвърли в кухнята. От сладкиша липсваха няколко парчета. Дали той ги беше изял? Не беше сигурен, не можеше да си спомни.

— Доста видеозаписи — рече Бет. Норман се обърна.

— Да — отвърна Тина. — Записваме всичко в станцията и кораба. Материалът е изобилен.

Точно над главите им бе окачен монитор. На него се виждаха Бет и Тина, изправени пред комуникационния пулт. И двете ядяха сладкиш.

Аха, помисли си той. Ето значи къде са изчезналите парчета.

— На всеки дванадесет часа записите се прехвърлят в подводницата — каза Тина.

— Защо? — попита Бет.

— В случай, че нещо се случи тук, подводницата автоматично ще поеме нагоре.

— А, страхотно — кимна разбиращо Бет. — Аз не бих се досетила. Къде е доктор Филдинг?

— Отказа се от сферата, — каза Тина, — и се върна на мостика при Едмъндс.

Норман не откъсваше очи от монитора. Тина се скри от полезрението му. Бет стоеше с гръб към него и си хапваше сладкиш. На монитора зад нея ясно се различаваше сферата. Монитори, които показват други монитори, мислеше си Норман. Хората, на които им предстои да гледат тези записи направо ще се побъркат.

— Как мислиш, — чу се гласът на Тина, — дали някога ще отворят това нещо?

Бет дъвчеше замислено.

— Може би — каза тя. — Не зная.

И за ужас на Норман, той забеляза на монитора зад нея, че вратата на сферата се плъзга встрани, разкривайки непрогледен мрак вътре.