Майкъл Крайтън - Жертвата

Аманда доволно започна да суче. В сумрачната кухня тя се взираше в лицето ми с онзи особен вцепенен поглед, присъщ само на бебетата. Видът й ми подейства успокоително. След малко тя затвори очи и устните й се отпуснаха. Притиснах я към рамото си докато се оригне, и я занесох в стаята й. Повечето родители потупват бебетата, за да ги накарат да се оригнат. По-добре е просто да галиш бебето с длан по гърба и понякога с два пръста по гръбначния стълб. Детето тихо се оригна и се успокои.

Оставих го в креватчето и изключих нощната лампа. Сега единствената светлина в стаята идваше от аквариума в ъгъла. По дъното се плъзгаше пластмасов водолаз, който изпускаше мехурчета.

Когато се обърнах, видях силуета на Джулия, очертан на фона на вратата. Беше ме наблюдавала. Не можех да разчета изражението й. Тя пристъпи напред. Напрегнах се. Жена ми ме прегърна и отпусна глава на гърдите ми.

— Моля те, прости ми — каза тя. — Аз съм пълна глупачка. Ти се справяш чудесно. Просто ревнувам, това е. — Рамото ми бе мокро от сълзите й.

— Разбирам. — Притиснах я към себе си. — Няма нищо. Изчаках да видя дали тялото ми ще се отпусне. Не. Бях изпълнен с подозрения. Имах лошо предчувствие и не можех да се успокоя.

Тя излезе от душа, като бършеше късата си коса. Седях на леглото и се опитвах да догледам мача. Хрумна ми, че преди Джулия никога не се къпеше вечер. Винаги взимаше душ сутрин преди работа. Сега осъзнах, че често се прибира вкъщи и влиза направо под душа преди да поздрави децата.

Все още бях напрегнат. Изключих телевизора.

— Как мина демонстрацията? — попитах я.

— Кое?

— Демонстрацията. Нямахте ли демонстрация днес?

— А — рече тя. — А, да. Имахме. Мина добре, когато най-после успяхме да започнем. Немските инвеститори не останаха до края заради разликата във времето, обаче… искаш ли да ти я пусна?

— Какво искаш да кажеш?

— Имам запис. Искаш ли да го видиш?

Изненадах се. Свих рамене.

— Добре.

— Наистина ме интересува какво мислиш, Джак. — Долових покровителствен тон. Жена ми ме включваше в работата си. Караше ме да се чувствам част от живота й. Наблюдавах я, докато отваряше куфарчето си и вадеше диска. Тя го пъхна в плейъра и седна до мен на леглото.

— Какво демонстрирахте? — попитах аз.

— Новата медицинска видеотехнология — отвърна Джулия. — Адски е готина, ако не звучи самохвално от моите уста. — Тя се сгуши до мен. Точно като едно време. Прегърнах я, въпреки че още се чувствах напрегнат.

— Между другото, защо вече взимаш душ вечер, а не сутрин?

— Не знам. Наистина ли правя така? Сигурно. Просто ми се струва по-лесно, скъпи. Сутрин бързам и нали участвам в тия телесъвещания с Европа, те отнемат страшно много време… а, ето, започва… — Джулия посочи екрана. Изредиха се черно-бели кадри, после се появи картина.

Записът показваше Джулия в просторна лаборатория, оборудвана като операционна. На операционната маса лежеше по гръб мъж с интравенозна система в ръката. До него стоеше анестезиолог. Над масата имаше плосък метален диск с диаметър около метър и осемдесет, който можеше да се вдига и спуска, но в момента беше вдигнат. Навсякъде имаше видеомонитори. И на преден план се виждаше Джулия, вперила поглед в един от мониторите. До нея стоеше видеооператор.

— Ужасно е — сочеше към екрана тя. — Какви са всички тия смущения?

— Според нас причината е във въздухопречистващата система.

— Така няма да се получи.

— Нима?

— Да.

— И какво да направим?

— Решете проблема — нареди Джулия.

— В такъв случай ще ни трябва още енергия, а ти…

— Не ме интересува — прекъсна го тя. — Не мога да покажа на инвеститорите образ с такова качество. Виждали са по-добра картина и от Марс.

На леглото до мен Джулия каза:

— Не знаех, че са записали всичко. Това е преди демонстрацията. Можеш да го превъртиш напред.

Натиснах бутона на дистанционното управление. Изчаках няколко секунди и го отпуснах.

Същата сцена. Джулия на преден план. Секретарката й Керъл й шепнеше на ухото.

— Добре, но какво да му кажа после?

— Кажи му „не“.

— Той обаче иска да започнем.

— Разбирам. Само че предаването не е за час. Кажи му „не“.

На леглото до мен Джулия поясни:

— Лудото куче е нашият експериментален пациент. Беше много неспокоен и нямаше търпение да започнем.

Секретарката на екрана сниши глас.

— Струва ми се, че е нервен, Джулия. На негово място и аз щях да съм нервна, ако в тялото ми пъплеха два милиона такива неща…