Майкъл Крайтън: Жертвата

— Как е малката?

— Настинката й попремина. Само е хремава. Храни се по-добре.

Запътих се заедно с нея към спалните. Тя влезе в стаята на бебето, наведе се над креватчето и нежно целуна спящото дете. Докато я наблюдавах, ми хрумна, че в майчината ласка има нещо, което бащите никога не могат да компенсират. Джулия имаше някаква връзка с децата, която аз никога нямаше да установя. Или поне различна връзка. Тя се заслуша в тихото дишане на бебето.

— Да, по-добре е.

После влезе в стаята на Ерик, взе геймбоя от завивката и ме изгледа намръщено. Леко раздразнен, свих рамене. Знаех, че Ерик си играе в леглото, но в това време трябваше да приспивам бебето. Струваше ми се, че Джулия трябва да проявява повече разбиране.

Накрая отиде в стаята на Никол. Голямата ни дъщеря седеше пред лаптопа си, но когато майка й влезе, затвори капака.

— Здрасти, мамо.

— Трябва да си лягаш.

— Още не, мамо.

— Ами домашното?

— Написах го.

— Тогава защо не си в леглото?

— Защото…

— Не искам цяла нощ да си приказваш с приятелите си по компютъра.

— Мамо… — измъчено рече Никол.

— Всеки ден се виждате в училище, това би трябвало да ви стига.

— Мамо…

— Не поглеждай баща си. Вече ни е ясно, че ще изпълни всяко твое желание. Сега аз разговарям с теб.

Тя въздъхна.

— Знам, мамо.

Този род взаимоотношения започваха да стават обичайни за Никол и Джулия. Предполагам, че е нормално за тази възраст, но реших, че се налага да се намеся. Прегърнах жена си през рамо.

— Вече за всички ни е късно. Искаш ли чай?

— Не се намесвай, Джак.

— Не се намесвам, само…

— Намесваш се. Аз разговарям с Никол и ти се намесваш, както винаги.

— Нали се разбрахме да стои до десет, скъпа, не разбирам…

— Но като си свърши домашното, трябва да си легне.

— Уговорката не беше такава.

— Не искам денонощно да виси на компютъра.

— Тя не виси денонощно на компютъра, Джулия.

Никол избухна в сълзи и скочи.

— Ти винаги ми се караш! Мразя те! — После се втурна в банята и затръшна вратата. Трясъкът събуди бебето и то се разплака.

Джулия се обърна към мен.

— Ако обичаш, остави ме сама да се справя с проблема, Джак.

И аз отвърнах:

— Права си. Извинявай. Права си.

Всъщност изобщо не смятах така. Все повече възприемах тази къща като свой дом и децата — като свои деца. Джулия нахлуваше в моя дом, при това късно вечерта, когато бях постигнал пълно спокойствие, както ми харесваше и както трябваше да е. А тя вдигаше пара.

Изобщо не смятах, че е права. Смятах, че греши.

И през последните няколко седмици бях забелязал, че тези случаи зачестяват. Отначало си мислех, че причината е в редовните отсъствия на Джулия. После реших, че тя налага авторитета си, че се опитва да възстанови властта си над дома, която беше преминала в мои ръце. След това ми се струваше, че просто е уморена или под огромно напрежение в службата.

Но напоследък съзнавах, че търся оправдания за поведението й. Джулия се променяше. Беше различна, някак по-скована, по-сурова.

Бебето се дереше. Вдигнах го от креватчето, прегърнах го и в същото време прокарах показалец по памперса, за да проверя дали е влажен. Влажен беше. Оставих детето на плота за повиване и то пак се разплака, докато не разклатих любимата му дрънкалка и не я пъхнах в ръчичката му. Дъщеричката ми млъкна и ме остави да сваля мокрия памперс, без много да рита.

— Аз ще я преповия — каза Джулия.

— Ще се оправя.

— Аз я събудих, редно е аз да я преповия.

— Наистина, скъпа, не се безпокой.

Тя постави ръка на рамото ми и ме целуна по тила.

— Извинявай, че съм такава глупачка. Страшно съм уморена. Не знам какво ми стана. Дай аз да преповия бебето, и без това не го виждам често.

— Добре — отстъпих аз и се отдръпнах.

— Здрасти, котенце — каза Джулия и погали бебето под брадичката. — Как е мъничкото ми писенце? — Цялото това внимание накара детето да изпусне дрънкалката, отново да се разплаче и да се замята по плота. Джулия не разбра, че причината е липсващата дрънкалка, започна да му гука и се опита да му сложи чистия памперс, обаче бебето риташе и пищеше. — Престани, Аманда!

— Напоследък е така — обадих се аз. Което си бе истина. Аманда навлизаше в стадий, в който активно се съпротивляваше на преповиването. И риташе доста силно.

— Трябва да престане… Престани!

Бебето се разплака още по-силно и се опита да се завърти настрани. Едната лепенка се разлепи и памперсът се изхлузи. Аманда се приближаваше към ръба на плота. Джулия грубо я дръпна обратно. Детето продължаваше да рита.