Майкъл Крайтън: Жертвата

Предполагах, че Дон ще схване намека. Така и стана. Само че той просто прати уличаващ имейл от дома си, без да съзнава, че всичко минава през сървъра на компанията и съответно през мен. Така установих, че той „преоценява“ софтуер за чуждестранни дистрибутори и получава големи „консултантски хонорари“ в сметка на Каймановите острови. Това очевидно не беше законно и не можех да си затворя очите. Обърнах се към адвоката си Гари Мардър, който ме посъветва да напусна.

— Да напусна ли? — попитах аз.

— Да. Естествено.

— Защо?

— На кой му пука защо? Получил си по-добро предложение. Имаш здравословни или семейни проблеми. Неприятности вкъщи. Просто се махни оттам. Напусни.

— Чакай малко. Смяташ, че аз трябва да напусна, защото той нарушава закона, така ли? Това ли ме съветваш?

— Не — отвърна Гари. — Като твой адвокат, ще ти кажа, че ако знаеш за каквато и да е незаконна дейност, ти си длъжен да съобщиш за нея. Но като твой приятел те съветвам да си държиш устата затворена и веднага да се махнеш оттам.

— Изглежда малко страхливо. Мисля, че трябва да уведомя инвеститорите.

Гари въздъхна и постави длан на рамото ми.

— Виж, Джак, инвеститорите сами могат да се грижат за себе си. Просто се разкарай оттам.

Това не ми се струваше редно. Ядосах се, когато откраднаха кода ми. Сега се питах дали наистина са го откраднали. Може да го бяха продали. Ние бяхме частна компания и аз съобщих на един от членовете на борда.

Оказа се, че и той е вътре. На другия ден ме уволниха за небрежност и лошо ръководство. Заплашиха ме със съдебен процес. Трябваше да подпиша цял куп декларации, за да си получа трудовото обезщетение. Адвокатът ми се занимаваше с документите и въздишаше с всеки следващ.

Накрая излязохме на млечната слънчева светлина.

— Е, поне това приключи — казах аз.

Той се обърна и ме изгледа.

— Защо мислиш така?

Защото не беше приключило, разбира се. По някакъв загадъчен начин бях станал белязан човек. Имах отлична квалификация и работех в свръхмодерна област. Но когато тръгнах на събеседвания за работа, установих, че никой не търси такъв като мен. Нещо повече, карах ги да се чувстват неловко. Силициевата долина е с голяма площ, но иначе си е обикновено село. Разчува се. Накрая отидох на интервю при един далечен познат, Тед Ландоу. Преди година бях тренирал сина му в Детската бейзболна лига. Когато официалният разговор свърши, го попитах:

— Какво си чул за мен?

Той поклати глава.

— Нищо, Джак.

— Тед, за десет дни минах на десет събеседвания. Кажи ми.

— Няма какво да ти кажа.

— Тед.

Той запрелиства документите на бюрото си, забил поглед в тях. После въздъхна.

— Джак Форман. Само създава проблеми. Не се спогажда с хората. Войнствен. Луда глава. Не може да работи в екип. — Тед се поколеба, после прибави: — И намекват, че си бил замесен в някакви сделки. Не казват какви, обаче било нещо съмнително.

— Аз ли съм бил замесен? — Ядосах се и понечих да продължа, но осъзнах, че сигурно наистина изглеждам войнствен. Затова премълчах и му благодарих.

На сбогуване Тед ми каза:

— Изчакай малко, Джак. Нещата в Долината се променят бързо. Биографията ти е блестяща и имаш чудесна квалификация. Изчакай… — Той сви рамене.

— Два-три месеца ли?

— Може би четири. А още по-добре пет.

Инстинктивно усещах, че има право. След тази среща престанах да полагам толкова много усилия. Скоро дочух слухове, че „МедияТроникс“ щели да гушнат букета и че можело да има присъди. Надуших възмездие, ала междувременно не ми оставаше друго освен да чакам.

Постепенно престанах да се чувствам странно, че сутрин не излизам за работа. Джулия оставаше до късно в службата си и децата имаха нужди от грижи. Когато си бях вкъщи, те се обръщаха към мен, вместо към икономката ни Мария. Започнах да ги водя на училище, на лекар и зъболекар, на футболни тренировки. Първите няколко вечери, които приготвих, бяха катастрофални, но се усъвършенствах.

И без да се усетя, вече купувах подложки за хранене и разглеждах кухненските сервизи в „Крейт енд Баръл“. И всичко ми се струваше съвсем нормално.

Джулия се прибра към девет и половина. Аз гледах с едно око мача на „Джайънтс“ по телевизията. Тя влезе и ме целуна по тила.

— Всички ли заспаха?

— Освен Никол. Още си пише домашното.

— Божичко, не й ли е късно да е будна?

— Не, скъпа — отвърнах аз. — Нали се разбрахме? Тази година ще си ляга в десет, забрави ли?

Тя сви рамене, сякаш не помнеше. А може и наистина да беше забравила. Бяхме претърпели нещо като обръщане на ролите — преди тя знаеше всичко за децата, сега бе мой ред. Понякога това я караше да се чувства неловко, възприемаше го като загуба на власт.