Майкъл Крайтън: Жертвата

И мен ме е страх.

Седя на тъмно и не мога да повярвам, че преди седмица най-големият ми проблем беше да си намеря работа. Сега ми се струва почти смехотворно.

Но пък нещата никога не стават така, както си мислиш.

Нещата никога не стават така, както си мислиш.

Изобщо не съм имал намерение да ставам домакин. Мъж за вкъщи. Щатен татко. Както и да го наречеш — няма подходяща дума. Обаче през последната половин година се превърнах тъкмо в това. Бях отишъл в „Крейт енд Баръл“ в центъра на Сан Хосе да си търся очила и докато бях там, забелязах, че имат доста богат избор от подложки за хранене. Имахме нужда от подложки за хранене — онези овалните, тъканите, които преди година беше купила Джулия, бяха доста изтъркани и изцапани с бебешка храна. Тъй като бяха тъкани, не можеха да се перат. Затова спрях да ги разгледам и намерих няколко бледосини, които ми харесаха. Взех и няколко жълти салфетки. После окото ми хванаха едни жълти подложки, защото изглеждаха много ярки и привлекателни, затова взех и тях. На лавицата нямаха шест, а аз реших, че ни трябват толкова, затова помолих момичето да потърси в склада. Докато я нямаше, поставих подложката на масата, сложих отгоре й бяла чиния и до нея — жълтата салфетка. Изглеждаше много весело и си помислих, че трябва да взема осем вместо шест. И тогава мобифонът ми иззвъня.

Обаждаше се Джулия.

— Здрасти, скъпи.

— Здрасти, Джулия. Как си? — Чувах постоянното бръмчене на някаква машина. Сигурно вакуумната помпа на електронния микроскоп. В нейната лаборатория имаше няколко скенерни електронни микроскопа.

— Какво правиш? — попита тя.

— Купувам подложки за хранене.

— Къде?

— В „Крейт енд Баръл“.

Джулия се засмя.

— Ти единственият мъж там ли си?

— Не.

— Е, това е добре. — Усещах, че разговорът изобщо не я интересува. Мислеше си за нещо друго. — Виж, Джак, исках да ти кажа, че страшно съжалявам, обаче довечера пак ще закъснея.

— Аха. — Продавачката се върна с още няколко жълти подложки. Без да отделям мобифона от ухото си, аз й дадох знак да се приближи. Вдигнах три пръста и тя остави пред мен три подложки. — Наред ли е всичко? — попитах Джулия.

— Да, шантаво, както обикновено. Днес правим сателитна демонстрация за инвеститорите в Азия и Европа и имаме проблеми със системата, защото ни пратиха една видеокола… уф, какво ли те занимавам, ще се забавим два часа, скъпи. А може и повече. Ще се прибера най-рано в осем. Нали ще нахраниш децата и ще ги сложиш да си легнат?

— Няма проблем — отвърнах аз.

И наистина нямаше. Бях свикнал. Напоследък Джулия работеше до късно. Почти всяка вечер се прибираше след като децата бяха заспали. „Займос Текнолоджи“, компанията, в която работеше, се опитваше да събере нов капитал за рискови инвестиции — двайсет милиона долара — и служителите бяха подложени на огромно напрежение. Особено откакто разработваха технология в областта, която компанията наричаше „молекулярно производство“, но която повечето хора наричаха „нанотехнология“. Напоследък нанотехнологията не беше особено любима на инвеститорите. През последните десет години прекалено много инвеститори се бяха опарили с продукти, които така и не напускаха лабораторията. Инвеститорите смятаха нанотехнологията за голи обещания и никаква продукция.

Не че трябваше да го обяснявам на Джулия — самата тя бе работила в две инвеститорски фирми. След като завърши детска психология, Джулия специализира „технологично разработване“ и помагаше на компании, които се занимаваха с нови технологии, да започнат производство. (Шегуваше се, че продължава да е детска психоложка.) Накрая престана да консултира фирми и постъпи на щат в една от тях. Вече беше вицепрезидент на „Займос“.

Джулия казваше, че „Займос“ е постигнал известни успехи и че решително е изпреварил другите в тази област. Твърдеше, че им оставали броени дни до създаването на прототипен търговски продукт. Обаче аз не бях толкова сигурен.

— Виж, Джак, искам да те предупредя, че Ерик ще се разстрои — гузно рече тя.

— Защо?

— Ами, казах му, че ще дойда на мача.

— Защо, Джулия? Нали сме говорили за такива обещания. Няма да успееш. Мачът е в три часа. Защо си му обещала?

— Мислех, че ще успея.

Въздъхнах. Това бе признак на нейната обич, казах си.

— Добре. Не се безпокой, скъпа. Ще се оправя с него.

— Благодаря. А, Джак? За подложките. Вземи каквито искаш, само не жълти.