Майкъл Крайтън: Жертвата

— По дяволите, казах ти да престанеш! — Джулия плесна бебето по крачето. То зарева и зарита още по-силно. — Аманда! Престани! Престани! — Тя пак я плесна. — Престани! Престани!

Отначало не реагирах. Бях смаян. Не знаех какво да направя. Крачетата на бебето бяха яркочервени. Джулия продължаваше да го удря.

— Скъпа — казах аз и се наведох към нея, — недей така…

Тя избухна.

— Защо винаги се намесваш, мама му стара? — изкрещя жена ми и удари с длан по плота. — Какво искаш, по дяволите?

И изхвърча от стаята.

Тежко въздъхнах и вдигнах бебето. Аманда се дереше, колкото от болка, толкова и от объркване. Реших, че трябва да й дам биберон, за да я приспя. Погалих я по гръбчето, докато се поуспокои. После я препових и я занесох в кухнята, където затоплих шишето. Осветлението бе слабо, бяха включени само флуоресцентните лампи над кухненския плот.

Джулия седеше на масата, пиеше бира от бутилката и зяпаше в празното пространство.

— Кога ще си намериш работа? — попита тя.

— Опитвам се.

— Нима? Според мен изобщо не се опитваш. Кога за последен път ходи на събеседване?

— Миналата седмица.

Тя изсумтя.

— Ще ми се да побързаш, защото това ме влудява.

Преглътнах гнева си.

— Знам. За всички ни е трудно. — Беше късно и не исках да се караме. Но я наблюдавах с периферното си зрение.

На трийсет и шест, Джулия бе поразителна красавица, дребна, с тъмна коса и очи, чип нос и излъчване, което хората наричат „искрящо“. За разлика от повечето жени на ръководни постове, тя беше привлекателна и сговорчива. Лесно се сприятеляваше и имаше страхотно чувство за хумор. Преди години, когато още не се бяха родили Ерик и Аманда, Джулия се прибираше вкъщи с истерични разкази за слабостите на инвестиционните си партньори. Често седяхме в кухнята и се смеехме до припадък, а мъничката Никол я дърпаше за ръката и питаше: „Какво е смешното, мамо? Какво е смешното?“, защото искаше да се включи в шегата. Разбира се, не можехме да й обясним, обаче Джулия като че ли винаги се сещаше за нова смешка, за да може и Никол да се присъедини към смеха. Жена ми имаше истинска дарба да вижда смешната страна на живота и почти никога не губеше самообладание.

В момента естествено беше бясна. Даже не искаше да ме погледне. Кръстосала крака, седеше на тъмно до кръглата кухненска маса и нервно подритваше, зазяпана в празното пространство. Имах чувството, че видът й някак се е променил. Разбира се, напоследък бе отслабнала заради напрежението в службата. Беше изчезнала някаква мекота от лицето й — скулите й изпъкваха повече, брадичката й изглеждаше по-остра. Това й придаваше по-суров вид, но в известен смисъл и по-очарователен.

Дрехите й също бяха различни. Носеше тъмна пола и бяла блуза, обичайното делово облекло. Обаче полата бе по-тясна от обикновено. И подритващият й крак ме накара да забележа, че обувките й са с високи токове. Самата тя ги наричаше „ела ме оправи“. От ония обувки, които никога не носеше на работа.

И тогава осъзнах, че всичко в нея се е променило — поведението й, видът й, настроението, всичко — и в миг на просветление се досетих за причината: жена ми си имаше любовник.

Водата на печката вдигна пара. Извадих шишето и го проверих на лакътя си. Беше прекалено горещо — трябваше да почакам да поизстине. Бебето се разплака и аз го полюлях на рамото си, докато го разнасях из стаята.

Джулия продължаваше да не ме гледа. Не преставаше да клати крак и да зяпа в празното пространство.

Някъде бях чел, че това е синдром. Съпругът е уволнен, губи мъжкото си привличане, жена му вече не го уважава и му изневерява. Бях го прочел в някое от списанията, които преглеждах, докато чаках пералнята да свърши или микровълновата фурна да затопли хамбургера.

Само че сега бях изпълнен с противоречиви чувства. Дали беше вярно? Дали просто не бях уморен и не си въобразявах? В края на краищата, имаше ли значение, че Джулия носи по-тесни поли и нови обувки? И фактът, че понякога е ядосана, наистина ли означаваше, че си има любовник? Не, разбира се. Сигурно просто се чувствах непълноценен, непривлекателен. Сигурно се обаждаше моята неувереност. Известно време мислите ми течаха в тази посока.

Кой знае защо обаче не можех да се успокоя. Бях сигурен, че е вярно. Живеех с тази жена повече от дванайсет години. Знаех, че е различна, знаех и защо. Усещах присъствието на чужд човек, някой външен, натрапник в нашата връзка. Усещах го с убеденост, която ме изненадваше. Усещах го в плътта си, като физическа болка.