Майкъл Крайтън - Жертвата

Чух съскане на статично електричество и кашлица. В ъгъла на екрана се отвори малък прозорец, в който видях Фриц Лайдермайер. Грамадното тяло на немския инвеститор шаваше неспокойно.

— Извинете, госпожо Форман. Моля, кажете ми къде е обективът.

— Няма обектив.

— Как може да има камера без обектив?

— По-нататък ще ви обясня — отвърна тя.

— Трябва да е камера обскура — без да откъсвам очи от екрана, отбелязах аз.

— Точно така — кимна жена ми.

„Камера обскура“ — „тъмна стая“ на латински — е най-старото фотоустройство. Римляните са установили, че ако пробиеш дупчица в стената на тъмна стая, на отсрещната стена се появява обърнато наопаки изображение на външната страна, защото проникващата през малкия отвор светлина се фокусира като през лупа. Ето защо още от римско време записващите фотоустройства се наричат „камери“. Ала в този случай…

— Има ли отвор? — попитах аз.

— Мислех, че знаеш — отвърна Джулия. — Това е твое дело.

— Мое ли?

— Да. „Займос“ лицензира няколко алгоритъма за разпределена обработка, които написа твоят отдел.

— Не, нямах представа. Какви алгоритми?

— За контролиране на мрежа от елементарни частици.

— Искаш да кажеш, че камерите ви са свързани в мрежа, така ли? Нима всички тия миниатюрни камери поддържат връзка помежду си?

— Да. Всъщност те са рояк. — Тя се усмихваше на реакцията ми.

— Рояк. — Опитах се да проумея значението на думите й. Моят отдел беше написал няколко програми за контролиране на рояци от агенти, които използваха за модел поведението на пчелите. Тези програми имаха множество полезни свойства. Тъй като се състоят от голям брой агенти, рояците са устойчиви на промените в околната среда. Когато роякът се сблъска с нови и неочаквани условия, програмите му не блокират, а заобикалят препятствията и продължават да функционират.

Нашите програми обаче създаваха виртуални агенти в компютъра. Джулия бе създала реални агенти в реалния свят. Отначало не виждах как нашите програми могат да се адаптират за нейните условия.

— Използваме ги за структура — поясни тя. — Програмата представлява структурата на рояка.

Разбира се. Беше очевидно, че едномолекулната камера не е в състояние да регистрира какъвто и да било образ. Следователно образът трябваше да е изграден от милиони камери, които действат едновременно. Те обаче трябваше да са подредени в пространството с определена структура, навярно сферична. Тук бе мястото на програмата. Но това на свой ред означаваше, че „Займос“ пресъздават нещо, равностойно на…

— Вие пресъздавате око.

— Нещо такова. Да.

— Тогава къде е източникът на светлина?

— Биолуминесцентната ивица.

— Тя не е достатъчна.

— Достатъчна е. Гледай.

В това време на екрана Джулия плавно се завърташе, за да посочи интравенозната система зад себе си. Тя взе спринцовката от поставената наблизо кофичка с лед. Прозрачният цилиндър като че ли бе пълен с вода.

— Тази спринцовка съдържа приблизително двайсет милиона камери в изотоничен солен разтвор. В момента те съществуват като елементарни частици. Щом се инжектират в кръвоносната система обаче, температурата им ще се повиши и скоро ще се струпат заедно, за да образуват метаформа. Както ято птици лети във формата на стрела.

— Каква метаформа? — попита един от инвеститорите.

— Сфера — отвърна Джулия. — С малък отвор в единия край. Можете да си ги представите като ембрион в стадий на бластула. Но всъщност частиците образуват око. И образът от това око ще е регистриран от милиони фотодетектори. Точно както човешкото око регистрира образа със своите пръчици и колбички.

Тя се обърна към един от мониторите, който показваше анимационен образ, повторен безброй пъти. Камерите проникнаха в кръвоносната система като хаотична, дезорганизирана маса, нещо като бръмчащ облак. Кръвоносният поток незабавно сплеска облака в продълговата нишка, ала след секунди тя започна да образува сферична форма, която стана по-ясно очертана и накрая придоби почти плътен вид.

— Това не случайно напомня на истинско око. Тук в „Займос“ съзнателно имитираме органичната морфология — поясни Джулия. — Тъй като работим с органични молекули, ние знаем, че благодарение на милионите години еволюция, в околния свят съществуват множество функционални молекулни комбинации. Затова ги използваме.

— И не искате да преоткривате колелото, така ли? — обади се някой.

— Точно така. Или очната ябълка.