Хари Харисън - Стоманеният плъх

— Защото ти не го направи, ето защо. Операцията е завършена, ти я спечели. Досега беше на изпитателен срок, а сега получаваш званието пълномощен агент.

Той пъхна ръка в джоба си и извади малка златна звездичка, направена от хартия, внимателно я близна и тържествено я залепи отпред на блузата ми.

— В името на дадената ми власт — издекламира той тържествено — те произвеждам в Пълномощен Агент на Специалния Корпус.

И така достигнах върха на кариерата си — и се засмях. Това беше абсурд.

— А аз мислех, че вече съм изваден от състава — казах му аз.

— Не съм получавал оставката ти — каза Инскин. — Пък и тя нямаше да има никакво значение. Не можеш да се махнеш от Специалния Корпус.

— Да. Но нали получих съобщението ви за уволнението си. Или забравихте, че откраднах кораб? А сигналът за управление, изпратен от вас, който трябваше да ме взриви? Ако седя тук, то е само защото успях да извадя заряда.

— Нищо подобно, момчето ми — вмъкна той, като се облегна назад и си наля втора чаша. — Ти така настояваше да преследваш тази хубавица Анджела, че помислих, че можеш да заемеш кораба преди да ти го дадем. Корабът, който взе, имаше заряд, както винаги в такива случаи. Но само заряд, а не бомба. Той беше поставен така, че да се взриви пет секунди след като го махнат. И край. Според мен това придава определена независимост в мисленето на перспективните агенти.

— Значи всичко е било предварително подготвено? — попитах аз.

— Може да се каже, че е така. Но предпочитам термина „упражнение за получаване на научна степен“. По такъв начин научаваме дали „хванатите обратно“ от нас новаци ще посветят наистина целия си живот на борбата за закон и порядък. И те научават също. Не искаме впоследствие да има съмнения в избрания път. Ти разбра ли го за себе си, Джим?

— Разбрах нещо… но още не съм съвсем сигурен, че е всичко — казах аз, като засега не се решавах да заговоря по измъчващия ме въпрос.

— Това беше прекрасна операция — прояви голяма фантазия за постигането на целта — след това се намръщи. — Но работата с банката не я одобрявам. Корпусът има всичко, от което може да имаш нужда…

— Същите тези пари — възразих аз. — Откъде ги взима Корпусът? От планетарните правителства? А откъде взимат те? От данъци, разбира се. А аз ги взех направо от банката. Застрахователната агенция ще изплати на банката щетите, след това ще обяви намаляване на печалбата за годината, ще изплати по-малък данък на правителството и в резултат на всичко това е същото, както и при вашия начин.

Инскин вероятно беше запознат с тази демагогия и не ме удостои с отговор. Все още не се решавах да го попитам за Анджела.

— Как ме намерихте? — попитах аз. — На кораба нямаше бъгове.

— Наивно дете на природата! — Инскин престорено ужасено вдигна ръка. — Или ти наистина мислиш, че на корабите ни няма бъгове? Той е поставен така, че е невъзможно да бъде намерен, ако не знаеш къде да го търсиш. За твое сведение, външната врата на космошлюза съдържа сложна предавателна система, с помощта на която ние точно определяме разстоянието.

— Защо не я намерих?

— Защото не предаваше. Трябва да допълня, че вратата съдържа и приемник. Предаването се води само в случай, че е получен съответен сигнал. Дадохме ти възможност да достигнеш местоназначението, а след това те проследихме. Изгубихме те за известно време във Фрайбурбад, но след това попаднахме на следите ти в болницата, където си поигра с труповете. Помогнахме ти там. Болницата беше дълбоко възмутена, но ги успокоихме. След това взехме под наблюдение хирурзите и съответното оборудване, тъй като следващата ти крачка беше очевидна. Надявам се, че ще ти бъде приятно да разбереш, че носиш микропредавател в гърдите си.

Погледнах гърдите си, но нищо не казах.

— Появи се много добра възможност, за да я изпуснем — продължи Инскин. — Веднъж през нощта, когато ти здраво спеше от приспивателните, а милият доктор се добра до алкохола, който се оказа в една от хранителните пратки, хирург на Корпуса направи малка операция.

— И след това следяхте всяка моя крачка?

— Да, почти, но ти можеше да се държиш по друг начин, ако знаеше, че сме тук.

— Тогава защо дойдохте? — попитах аз. — Нали не съм викал за помощ.

— Вярно е — каза той, отпивайки от брендито. — Обичам новакът, вързан на каишка, да бъде достатъчно уверен и с дълъг повод, но не дотолкова, че да се обеси на него.

Какво можех да кажа?

Гласът му беше мек и съчувстващ.