Хари Харисън - Стоманеният плъх

Но ако е възможно да се промени тялото, то защо да не се промени и мозъкът? Може ли нещо да се направи за нея?

Мислех толкова напрегнато, че не можех да остана повече в малката си стая, и излязох на чист въздух. Наближаваше полунощ, охраната трябваше да е долу, а всички врати затворени. Реших да се кача горе, в градината на покрива не трябваше да има никой, можех да се разходя сам.

Фрайбур няма луна, но нощта беше ясна, звездите светеха достатъчно, за да се вижда наоколо. Пазачът ме приветства, когато излязох, виждаше се червеното огънче на цигарата в ръката му. Трябваше да му кажа нещо по този повод, но мислите ми бяха заети с друго. Завивайки зад ъгъла, спрях, облегнах се на парапета и започнах да гледам тъмните грамади на планините.

Нещо задържа вниманието ми и след няколко минути разбрах какво беше. Пазачът. Той беше на пост и пушеше, макар да не бе разрешено за часови. Може би бях прекалено строг, но това не ми хареса. Във всеки случай се обезпокоих малко, трябваше да се върна и да му кажа няколко думи.

Нямаше го на обичайното място, това радваше, значи ходи и наблюдава. Тръгнах обратно и изведнъж забелязах смачкани цветя, висящи от края на покрива. Това беше абсолютно невероятно, тъй като градината на покрива беше гордостта и постоянната грижа на княза. Отдалеч забелязах някакво тъмно петно сред цветята и разбрах, че нещата са много зле.

Това беше часовият, мъртъв или умиращ. Не трябваше да търся причината, заради която някой може да се окаже тук през нощта. Причината беше Ейнджълин. Стаята й беше на горния етаж, почти под това място. Тихо се приближих към края и погледнах надолу. Пет метра по-надолу се виждаше бялата площадка на балкона пред прозореца й и нещо тъмно и безформено, притиснато до стената. Пистолетът ми остана в стаята. Това беше един от малкото случаи в живота ми, когато не взех всички предпазни мерки. Трябва да спася Ейнджълин.

Всичко това мина през главата ми за част от секундата, когато се хванах за края на перилата. Ръката ми се натъкна на мъничка кука, към която беше завързана връв, почти невидима, но здрава като канат. Убиецът се е спуснал с помощта на специално приспособление, изпускащо нишка, като паяк. Нишката представляваше субстанция, състояща се от една мономолекула, способна да издържи тежестта на човек. Ако се опитам да се спусне по нея, то бих се лишил от пръстите си, тя бе по-остра и от бръснач.

На балкона можеше да се попадне, като се стигне малката площадка под него, за което е необходимо да се преминат почти два километра в долината. Взех решение да скоча, покатерих се на перилата и запазих равновесие. Под мен безшумно се отвори прозорец, не трябваше да се бавя повече, отблъснах се, целейки се с пети в човека и полетях надолу.

Завъртях се във въздуха и го ударих с пети в раменете. И двамата се затъркаляхме по балкона. Древните камъни потрепериха, но издържаха. Падането малко ме зашемети, но се надявах, че и той си е получил своето не по-малко от краката ми. Няколко секунди бях безпомощен, след това се овладях и пропълзях към него. От удара от ръката му изпадна тънък и дълъг кинжал, който за щастие не ме закачи, а само разкъса ръкава ми. Той го хвана преди мен, но аз се вкопчих в ръката с ножа и здраво я стиснах.

Това беше безмълвна, кошмарна битка, чиято цена, както и двамата добре знаехме, беше животът. От удара в крака не можах бързо да стана и той, по-тежък, се оказа отгоре. С двете си ръце едва задържах ръката с кинжала. Наоколо цареше мъртва тишина, чуваше се само тежкото ни дишане.

Отначало превес имаше убиецът, тежестта и неумолимата сила правеха своето — кинжалът бавно се спускаше. Острието беше съвсем до мен, но забелязах, че другата му ръка висеше безжизнена. Беше счупена при падането. А той дори не издаде звук!

Никога човек не се сражава толкова отчаяно, както в борбата за живота си. Успях да измъкна изпод него единия си крак и като се обърнах, го ударих с коляно в счупената ръка. Той се присви от болка. Повторих. Опитвайки се да се отстрани, той загуби равновесие и сви лакътя си, стараейки се да не падне. Вложих всичките си сили и извих ръката му с кинжала, така че острието се обърна нагоре.

Това почти ми се удаде, но той все пак беше по-силният. Острието само леко раздра гърдите му. Събрах силите си, за да повторя хватката, явно безнадеждна, но внезапно той потрепери и умря.

С хитрост не можеш да ме излъжеш, но това не беше хитрост. Почувствах как спазматично се вдървиха мускулите му, когато падна настрани, но все пак не отпуснах хватката. В стаята се запали светлина. И едва сега видях мазни жълти петна по острието на ножа — мигновено действаща нервнопаралитична отрова. Там, където острието бе докоснало ръкава на дрехата ми, имаше също жълти следи. Знаех, че отровата може и да не се въвежда в тялото, тя действа също толкова добре и върху кожата.