Хари Харисън - Стоманеният плъх

Невероятно внимателно, борейки се треперенето на ръцете си от умора, вдигнах фланелката. И едва когато беше хвърлена върху трупа, се отпуснах и въздъхнах дълбоко.

Кракът ми беше наред, макар и много да ме болеше. Ясно бе, че не съм го счупил, а само навехнал, но издържа тежестта ми. Отворих по-широко високия прозорец на стаята и трупът зад мен ярко се освети. Ейнджълин спокойно седеше в леглото, притискайки към гърдите си одеяло, но в очите й се виждаше тревога — тя разбра какво се бе случило.

— Мъртъв — казах аз с пресипнал глас, гърлото ми пресъхна и аз се покашлях. — От собствената си отрова. — Влязох в стаята, разтривайки крака си.

— Спях и дори не чух как е отворил прозореца — каза тя. — Благодаря.

Актриса, лъжкиня, измамница, убийца. Тя играеше стотици роли, говореше с безброй оттенъци в гласа. Но сега, в тези последни думи, се усещаше неподправено чувство. Опитът за убийство стана много бързо след предшестващата тежка сцена, защитните й реакции не бяха успели да победят естествените емоции.

Косите й се бяха разсипали по раменете, беше облечена с красива нощница, направена от някакъв тънък и мек материал. Всички събития от тази нощ ми даваха право да действам смело. Седнах на леглото и я прегърнах през раменете. Медальонът с разкъсана верижка лежеше на шкафчето пред леглото й, взех го в ръка.

— Разбери, това момиче не съществува, тя е останала само в паметта ти — казах аз. — Всичко това е минало. Била си дете, а сега си жена. Може и да си била това момиче, но сега не си!

Рязко се обърнах и изхвърлих медальона през прозореца, в тъмнината.

— Всичко е останало в миналото, Ейнджълин — казах аз. — Ти си само ти! — извиках силно.

Целунах я и този път тя не ме отблъсна. Както аз се нуждаех от нея, така и тя се нуждаеше от мен.

Веднага щом се зазори, отнесох тялото на убиеца при княза. Бях лишен от удоволствието да го събудя, тъй като това вече беше направил сержантът на охраната, когато е намерил на покрива убития пазач. Бил е убит със същия отровен кинжал. Началникът на охраната и князът тъпчеха около тялото и с недоумение разсъждаваха за неясната смърт на часовия. Те не ме видяха, докато не хвърлих товара си до часовия, като ги изплаших.

— Ето убиеца — казах аз не без гордост. Княз Каситор сигурно позна тялото, защото когато го погледна, рязко потръпна. Несъмнено беше близък роднина, брат или нещо от този род. Мисля, че никога не е вярвал, че семейство Радебрахен ще осъществи заплахата си за отмъщение.

Поведението на сержанта на охраната предизвика недоумение. Той местеше поглед от княза към трупа и обратно и се учудих колко бързо се носят мислите в обръснатата му, мощна, военна глава. Тук имаше някаква сложна завръзка и трябваше да се изясни в какво се състои тя. Реших при първа възможност да поговоря със сержанта на четири очи. Князът, застанал до трупа, потриваше буза, пукаше ставите на ръцете си и накрая заповяда да отнесат убитите.

— Останете, Брант — каза той, когато тръгнах с другите. Седнах в креслото и почаках всички да си отидат. Той отиде до бара, напълни чашата си още веднъж, като си спомни, че не би му попречило да предложи и на мен от тази вливаща живот във вените напитка. Не отказах и отпивайки на малки глътки, се радвах на вълнението му.

Първо Князът провери дали всички врати са заключени и дръпна плътно пердето на прозореца. Отвори със специален ключ долното чекмедже на бюрото и извади от него малък електронен прибор със скала за управление и телескопична антена на горния капак.

— Хубава играчка — казах аз, когато той изтегли антената. Не отговори, само хвърли къс поглед изпод вежди и се зае с регулирането. И едва когато на скалата светна зелена индикаторна светлина, се успокои.

— Знаете ли какво е това? — попита той, посочвайки апарата.

— Разбира се — казах аз. — Само че не се запознах с него на Фрайбур. Тук той не е много разпространен.

— Тук те изобщо не са разпространени — каза той, достигайки максимална яркост на зеления индикатор. — Доколкото ми е известно, този екземпляр е единствен на планетата и искам на никого да не казвате какво сте видели. На никого — повтори той, като наблегна на тази дума.

— Това не ме засяга — казах аз с изиграна липса на интерес. — Мисля, че човек има право на свои тайни.

Самият аз обичах тайните и много пъти съм използвал снуп-детектори. Те могат да открият електронни или вълнови подслушващи устройства и веднага да съобщят за това. Може да се излъжат, но да се направи това е невероятно трудно. Засега никой не знаеше за детектора. Князът можеше да бъде сигурен, че никой не го подслушва. Но на кого можеше да му дойде на ум да прави това тук, в центъра на замъка? Дори той трябваше да знае, че снуп-детекторите не могат да работят на разстояние. Във въздуха рязко замириса на плъх и започнах да се досещам в какво се състои работата. Не оставаше място за съмнение, че плъхът е князът.