Хари Харисън - Стоманеният плъх

— Не си права — възразих аз, разбирайки, че философията на живота и смъртта е значително по-сложна, но се затруднявах да формулирам гледната си точка в тази нервна обстановка. Анджела е прекалено силен наркотик и слабата ми воля не устоя, повлечена от мощен поток емоции. Притиснах я към себе и започнах да я целувам, като разбирах, че това макар и да решава моментните проблеми, затруднява окончателното решение.

Тънко пронизително бръмчене писна в ушите ми и Ейнджълин също го чу. Трудно беше да се откъснем един от друг. Седнах в креслото, а тя се приближи до видеофона и превключвайки нещо, изпрати запитване. Не чух отговора, тъй като тя изключи звука и използваше слушалките. Един или два пъти каза „да“, като при това неочаквано ме погледна. Не се виждаше с кого говори, пък и на мен ми беше все едно. Стигаха ми и другите проблеми.

Завършвайки разговора, застина за момент и чаках какво ще каже. Но тя се приближи до бюрото, отвори го и започна да се рови в него. Там имаше много интересни неща, но извади това, което най-малко очаквах да видя.

Пистолет, голям, смъртоносен, насочен към мен.

— Защо го направи, Джим? — попита тя и сълзите застинаха в ъгълчетата на очите й. — Защо си решил да го направиш?

Тя дори не чу отговора ми, задълбочи се в мислите си, макар пистолетът упорито да гледаше в центъра на челото ми. Внезапно се върна към действителността и злоба плисна от очите й.

— Да, ти нищо не си и направил — каза тя със стария груб тон. — Аз повярвах, че един мъж може да се отличава от всички останали. Даде ми добър урок, много ти благодаря.

— Ти май съвсем си се побъркала! — закрещях аз, без да разбирам нищо.

— Не се прави на невинен — каза тя, отстъпвайки назад и извади изпод леглото малка тежка чанта. — Поставих радарен пост. Подкупих операторите, за да ми изпращат сигнала веднага. Пръстенът от кораби, както добре ти е известно, се снижава от космоса и обкръжава тази област. Задачата ти е била да ме забавиш колкото може повече. Този план не успя — тя метна на ръката си палтото и започна да отстъпва от стаята с гръб.

— Ако кажа, че нямам нищо общо и ти дам най-голямата си честна дума, няма ли да ми повярваш? — попитах аз. — Нищо не съм правил и нищо не знаех за това.

— Остави това за Космическите Скаути — каза Анджела с нескрита ирония. — Защо не кажеш истината, все едно след двайсет секунди ще умреш.

— Казах ти истината — исках да се хвърля върху нея, но знаех, че няма да успея.

— Сбогом, Джим ди Грийс, приятно ми беше да прекарам с теб времето. Позволи ми, отивайки си, да ти доставя последна радост. Всичко, което направи за мен и срещу мен, беше напразно. Зад мен има врата и таен коридор, за който никой не знае. Преди да дойде тук полицията, ще бъда в безопасност. И ще ти кажа още, че ще убивам, убивам и убивам. И никой няма да може да ме спре.

Анджела вдигна пистолета в протегнатата си ръка и леко докосна спусъка. Зад нея се отдръпна панел, откривайки черна дупка в стената.

— Не разигравай сцени, Джим — каза тя, като внимателно ме гледаше зад пистолета. — Няма да се хвана на въдицата. Тези широко разтворени ори, това удивление, като че ли някой стои зад гърба ми. Няма да се обърна. Нищо няма да стане.

— Знаменити последни слова — казах аз, отскачайки настрани.

Пистолетът щракна, но куршумът се заби в тавана. Зад нея стоеше Инскин, хванал пистолета, избит от ръцете й.

Анджела ме погледна ужасено, без дори да се опита да се съпротивлява. Вече и белезниците щракнаха на тънките й китки, а тя все още стоеше така неподвижно и мълчеше. Скочих напред, викайки името й.

Зад Инскин се появиха двама униформени патрули, взеха я, а той затвори вратата, за да не се хвърля след тях. Стоях вял и безучастен, както преди това Анджела.

— Да пийнем — каза Инскин, отпускайки с в креслото на Анджела и изваждайки от джоба си плоска бутилка. — Бренди. Ерзац на земно, но все пак не е местно от разтворена пластмаса.

— Пукни… ти… — мъчително подбирайки по-силни думи и изрази от междузвездния си лексикон, се опитах да избия чашата от ръката му. Той финтира, вдигна я без ни най-малко раздразнение и я изпи.

— Какво, това новият език за общуване с висшите офицери на Специалния Корпус ли е? — попита той, като отново напълни чашата. — Изглежда, че сте забравили всички порядки, съвсем сте се разпуснали. Нали при нас не всичко е позволено — възнамеряваше да пие, но го прекъснах.

— Защо го направихте? — попитах аз, все още раздиран от страсти.