Хари Харисън - Стоманеният плъх

Това малко й подейства. Ейнджълин остави косите си и очите й станаха сериозни. Не задаваше глупави въпроси, а чакаше какво ще кажа по-нататък.

— Мисля, че недооценяваш яростта на този гнусен плъх. Когато вчера получи бутилка по главата, това го вбеси окончателно. Сержантът на охраната позна убиеца и го свърза с княза. Това обяснява и как убиецът е попаднал на покрива и как е научил къде да ви търси. Прекалено много неща станаха след вчерашния бой с Каситор Заядливия.

Докато говорех, Ейнджълин отново се зае с прическата си и оправяше къдриците си. Не отговори. Това пълно отсъствие на интерес започна да ми действа на нервите.

— И така, все пак какво възнамерявате да направите? — попитах я, вече без да скривам раздразнението си.

— А не ви ли се струва, че е по-важно да разберете какво вие възнамерявате да правите? — тя не подчерта въпроса, но зад него се криеха много неизказани думи. Видях, че ме наблюдава в огледалото, затова се преместих към прозореца, гледайки фаталния балкон и покритите със сняг върхове. Какво възнамерявам да правя? Този въпрос беше къде-къде по-сложен, отколкото й се струваше.

Какво изобщо възнамерявах да правя? Да участвам в революцията, към която нямах ни най-малко отношение? Защо съм тук? За да арестувам Ейнджълин в името на Корпуса? За това засега трябва да забравя. Но отговор трябва да намеря! Тялото ми беше добре маскирано, но не разчитах на някакво по-дълго съвместно общуване. Разбира се, Ейнджълин бе сигурна, че ме е убила и няма да се занимава с и идентификацията ми.

И внезапно ме осени една мисъл. Някакви участъци от паметта могат да забравят някакъв факт, но той внезапно може да се прояви.

— ВСИЧКО ОСТАНА В МИНАЛОТО — извиках аз. — ВСИЧКО ТОВА Е МИНАЛО, ЕЙНДЖЪЛИН — казах това и тя не възрази.

Макар вече да не беше Ейнджълин, тук бе Анжела.

Когато се обърнах към нея, на лицето ми вероятно е било изписано объркване, но тя само загадъчно се усмихна и нищо не каза. Но престана да реши косите си.

— Ти знаеше, че не съм граф Дийбщол — изговорих аз с мъка. — И от кога?

— Отдавна. Почти веднага, когато влезе тук.

— Знаеш ли кой съм?…

— Не знам истинското ти име, ако това имаш предвид. Но помня каква ярост кипеше в мен, когато след извършената огромна работа ме изхвърли от линкора. И помня дълбокото удовлетворение, когато стрелях в теб във Фрайбурбад. Сега ще ми кажеш ли името си?

— Джеймс — казах аз мрачно. — Джеймс ди Грийс, известен в своята среда като Хлъзгавия Джим.

— Прекрасно. Истинското ми име е Анджела. Мисля, че е била идиотска шега на баща ми, затова с радост го видях в гроба.

— Защо не ме убиеш? — попитах аз, досещайки се как е отишъл в по-добрия свят баща й.

— Защо, скъпи? — попита тя с проникновен глас. — И двамата сме допускали грешки в миналото и ще трябва много време, за да разберем приликата си. Мога точно така да попитам защо не ме арестуваш, нали всичко започна с това, така ли е?

— Да… но…

— Но какво? Ти дойде тук с тази мисъл, но не издържа вътрешната борба със себе си. Затова и не казах, че те познах. Не знаех как ще се развие всичко, макар да се надявах. Виждаш ли, не исках да те убивам, защото знаех, че ме обичаш, това веднага се забелязваше. Много се отличаваше от животинската похот на всичките самци, които ми казваха, че ме обичат. На тях им харесваше само моята плът, а ти ме обичаш цялата, защото ние двамата сме еднакви.

— Не сме еднакви — казах аз, но не бях убедителен. Тя само се усмихна. — Ти убиваше и се наслаждаваше на убийството — това е основната ни разлика. Разбра ли?

— Глупости! — тя се разграничи от това, като от глупост. — Ти уби миналата нощ — също добра работа — и не забелязах някакво разкаяние. И според мен дори се забелязваше определен подем.

Не знам защо, но чувствах как примката се затяга около врата ми. Всичко, което тя казваше, беше неправилно, но не можех да кажа точно в какво. Къде е изходът. Как да разрежа този гордиев възел?

— Хайде да напуснем Фрайбур — казах аз накрая. — Да се махнем по-далеч от това идиотско ненужно въстание. Там пак ще има смърт, убийства.

— Ще се махнем, ако успеем да намерим място, където ще ни бъде добре — отряза Анджела с метален глас. — Но не това е главното. Главното е, че ти трябва да поправиш нещо в главата си, да промениш гледната си точка. Това глупаво отвращение към убийствата. Не разбираш ли, че всичко това е абсолютно тривиално? След двеста години в Галактиката ще умрат всички, които живеят днес, и каква е разликата, ако помогнем на някои да стигнат до отвъдния свят малко по-бързо? Те ще направят същото с теб, ако имаха тази възможност.