Хари Харисън - Стоманеният плъх

Животът беше легло от рози и можеш да му се наслаждаваш, докато цветята не увехнат. Да наблюдавам как работи, беше истинско наслаждение. Ако ме сложите до стената и ме накарате да си призная, бих отговорил, че съм научил нещо от нея. Та нали тя самостоятелно организираше революция на мирна планета, която имаше много шансове за успех. В някаква степен й помагах. Няколко пъти се обръщаше към мен с въпроси и при всички случаи следваше съветите ми. Разбира се, никога не съм свалял правителство, но криминалните закони са еднакви независимо от прилагането им. Но това беше рядко. По-голяма част от времето, особено първите няколко седмици, си оставах телохранител, защитник срещу евентуално покушение. Подобно положение естествено не можеше да не предизвика в мен иронични усмивки.

Все пак в нашия Малък Метежен Рай съществуваше змия, чието име беше Рденрант. От отделни думи, чути на различни места, започнах да подозирам, че князът изобщо не иска да бъде революционер. Колкото повече наближаваше денят на въстанието, толкова по-бледен ставаше той. Към това се добавяха и физическите му пороци и веднъж дори възникна конфликт.

Ангелчето и князът се съвещаваха, а аз седях отстрани в приемната. Когато можех, подслушвах най-безсъвестно. И този път, затваряйки вратата, оставих малък процеп. Манипулирайки внимателно с пръсти го разширих, докато не започнаха да се чуват гласовете. Князът почти викаше, в думите му се чувстваше недвусмислен опит за шантаж. След това тонът му се сниши и колкото и да се вслушвах, нищо не чух. След това в гласа му се чу мънкане, примесващо се със захаросано ласкателство. Отговорът на Ейнджълин беше еднозначен — високо и решително — Не. Неговият вопъл ме вдигна на крака.

— Но защо? Винаги само не ! Стига толкова!

Чу се звук от разкъсване на плат, нещо падна на пода и се счупи. С един скок влетях през вратата. Пред очите ми се разкри живописна битова сцена. Дрехата на Ейнджълин беше разкъсана на едното рамо. Князът стоеше до нея, вкопчил се с пръсти, сякаш с нокти, в ръката й. Извадих пистолета и се хвърлих напред, но Ейнджълин беше по-бърза. Хвана една бутилка от масата и ловко го цапардоса по главата. Князът падна като покосен. Като вдигна разкъсаната си блуза, тя направи възпиращ жест.

— Махнете пистолета, Брант… Всичко свърши — каза тя спокойно. Подчиних се, но само след като се убедих, че князът е в безсъзнание и помощта ми не е необходима. Тя се справи сама. Когато се изправих, тя вече си отиваше и се наложи да я догонвам. Спирайки пред стаята си, подхвърли през рамо: „Чакайте тук.“

Не е нужно да бъдеш много прозорлив, за да предвидиш настъпването на лоши времена. Идвайки на себе си, князът несъмнено ще вземе нужното решение и за Ейнджълин, и за революцията. Размишлявах над тези въпроси, когато тя ме повика.

Раменете й бяха покрити с лек шал, прикриващ разкъсаната рокля. Външно изглеждаше спокойна, но скритият блясък в очите издаваше вълнението й. Заговорих за това, което, както ми се стори, я безпокоеше най-вече.

— Искате ли да изпратя княза към родовитите му предци в семейната гробница?

Тя поклати глава отрицателно.

— Той още ще потрябва. Ще успея да се справя с темперамента си, дръжте и вие под контрол своя.

— С това при мен всичко е наред. Но нима мислите, че след станалото ще може да продължавате да работите с него? Между другото, той има сериозна травма на главата.

Подобни мисли не я обременяваха, тя махна с ръка.

— Все още мога да го управлявам и той ще прави всичко, което поискам, разбира се, в пределите на разумното. Като ограничения служат собствените му природни способности, за което не знаех, когато го назначих за глава на въстанието. Жалко, че страхът бавно разрушава първоначалната решителност на намеренията му. Но той все още се смята за главатар и трябва да го използваме като такъв. И силата, и властта трябва да бъдат в наши ръце.

Аз не съм бавен човек, но внимателен. Преди да отговоря, обмислих думите й от всички страни.

— Какво означава това ние и наше ? Къде е моето място тук?

Ейнджълин се разположи на креслото и отметна от челото си прелестните си златни коси. В усмивката й имаше около две хиляди волта и те бяха предназначени за мен.

— Искам и вие да участвате в това заедно с мен — каза тя с топла интонация. — Като партньор. Отпред държим княз Рденрант, докато не достигнем пълен успех, след това го отстраняваме и всичко останало правим сами. Съгласен ли сте?