Хари Харисън - Стоманеният плъх

— Минаха двеста години откакто сме в Лигата, която ни пои с мляко и ни успокоява — и за какво? За да може кралят във Фрайбурбад да се къпе в разкош, докато в същото време ние получаваме няколко робота с кокоши мозъци и най-примитивни системи за управление. И сами трябва да създаваме нискоефективни роботи. Апаратът, който ще смятате за автоматичен, може да се окаже обикновена лодка с весла.

Той пресуши чашата и аз не започнах да му разяснявам икономиката на галактичната търговия, престижа на планетата и многобройните нива на между планетни комуникации. Тази загубена планета бе отдалечена от основния поток на галактична култура може би с двеста години, докато отново не бе установила контакт след разпада. Те трябва да се възраждат постепенно, без катаклизми, които могат да нарушат процеса. Разбира се, дори и милиарди роботи могат още утре да бъдат изпратени тук. И какво добро ще донесе това на икономиката им? Вероятно е много по-добре да не въвеждат блокове за управление на планетата, за да могат местните да строят за себе си това, което искат. Ако не им харесва крайният резултат, могат да подобрят схемата, вместо да се оплакват.

Князът, разбира се, не мислеше в тази насока. Ейнджълин много тънко бе играла с предразсъдъците и личното му самолюбие. Внезапно Князът се наведе напред и почука с пръст по скалата на робота.

— Погледнете го! — викна той. — Налягането падна на осемдесет фунта! А по-нататък, както разбирате, той изобщо ще престане да съобразява и ще рухне на пода. Поддържай налягането, идиот, поддържай налягането!!!

Вътре в робота нещо прещрака, той остави подноса с чашите на стола. Отпих голяма глътка и започнах да наблюдавам с наслаждение. Раздразнително бавно приближавайки се до камината, той отвори вратичката на корема си, откъдето изригна пламък. Загреба порядъчна порция антрацит с въглищната лопатка, изсипа я вътре в себе си и отново затвори вратичката. Гъст черен дим запълни стаята. Естествено, не подхождаше за вътрешни помещения.

— Вън, дръвник, вън! — кресна князът, задъхвайки се от кашлица. Димът започна да се разсейва. Налях си още и реших първо да изясня всичко възможно за Рденрант.

Трябваше да действам по-активно, ако искам да хвана Ейнджълин. Цялата постановка ясно подчертаваше присъствието й, но самата тя не се виждаше. В гостната срещнах няколко човека от обкръжението на княза. Един от тях, Курт, млад, беден дворянин, ми показа замъка, състоящ от кули и малки пристройки, обградени с висока стена, отделяща ги от собствения им град. Не се виждаха никакви явни признаци за плановете на княза, наблизо няколко въоръжени доброволци отработваха някакви мудни хватки. Всичко изглеждаше прекалено мирно, за да прилича на истинско, но нали все пак ме докараха тук. Това не бе случайно. Зададох деликатно няколко въпроса на Курт и той любезно ми отговори. Подобно на повечето бедни дворяни, той беше недоволен от централната власт, макар, разбира се, да не възнамеряваше да прави нещо особено. Завербували са го, готов е да поддържа плановете, макар самата идея да не му е много приятна. Това, че не ми каза цялата истина, стана ясно в края на разговора.

Покрай нас минаха две жени и Курт каза, че това са жените на други офицери.

— Вие също ли сте женен? — попитах аз.

— Не. Нямаше време. А сега мисля, че не ми е до това. Когато всичко свърши и животът влезе в нормално русло, може и за това да помисля.

— Вярно — съгласих се аз. — А князът? Женен ли е? Толкова години ме нямаше тук, че съм изпуснал много неща. Жени, деца и други подобни — стори ми се, че като отговаряше, малко се заплете.

— Е… може да се каже… Знам, че князът е бил женен, но нещо се е случило и сега не е женен… — той се запъна и пренасочи вниманието ми върху нещо друго променяйки темата на разговора.

Пътят на Ейнджълин винаги бе отбелязван с трупове, вероятно и сега има един-два. Връзката й със „случайната смърт“ на жената на княза изглеждаше напълно правдоподобна. Ако смъртта е била естествена, Курт не би променил темата. Той млъкна, а и аз не настоях повече. Макар Ейнджълин да не се виждаше, следите й ме обкръжаваха от всички страни. Сега това беше само въпрос на време. Можех да понатисна Курт и да намеря горилите, които ме измъкнаха от затвора. Да им дам да пият, да побъбрим, да ги предразположа към себе си, след това да измъкна всичко което знаят за човека, който ги ръководеше.

Ейнджълин сама направи първата крачка. Един от антрацитните роботи, гърмейки и тракайки, ми донесе бележка. Князът искаше да ме види. Сресах се, облякох нова риза и тръгнах.