Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

Сара Хардинг се засмя.

— Май не се съгласиха.

— Признавам, че не е лесно — кимна той. — Но няма как. Това са най-добрите учени в страната и въпреки това… никакви интересни идеи. Между другото що за птица е онзи тип, който ме прекъсна?

— Ричард Левин? — Сара се засмя. — Ядоса те, нали? Има световна репутация на досадник.

— И още как! — изсумтя Малкълм.

— Проблемът е, че е богат. Виждал ли си куклите „Беки“?

— Не — отвърна Малкълм и я погледна.

— Е, всяко момиченце в Америка ги знае. Има цяла серия — Беки, Сали, Франсис и още няколко. Това са американски кукли. Левин е наследник на компанията, която ги произвежда. Богат нахален хлапак. Импулсивен, прави каквото си иска.

Малкълм кимна.

— Имаш ли време да обядваме?

— Разбира се, би било…

— Доктор Малкълм! Почакайте! Моля, доктор Малкълм!

Малкълм се обърна и видя длъгнестата фигура на Ричард Левин, който бързаше към тях.

— По дяволите! — изруга тихо Иън.

— Доктор Малкълм — заговори Левин, когато ги настигна. — Изненадан съм, че не погледнахте на предположението ми малко по-сериозно.

— Нима бих могъл? Та то е абсурдно!

— Да, но…

— С госпожица Хардинг тъкмо се канехме да отидем да хапнем нещо — прекъсна го Малкълм и кимна към Сара.

— Да, но според мен трябва да помислите още веднъж. Струва ми се, че не греша. Напълно е възможно, дори вероятно, все още да съществуват динозаври. Би трябвало да знаете, че се носят слухове за Коста Рика, където, струва ми се, сте прекарали известно време.

— Така е. За Коста Рика мога да ви кажа, че…

— Също и за Конго — продължи Левин. — От години се носят слухове за малки екземпляри на голям зауропод или дори на апатозавър в гъстите гори около Бокамбу. Също и за джунглите на Ириан Джая, където се говори, че имало животно, голямо колкото носорог, то вероятно е…

— Фантасмагория — прекъсна го Малкълм. — Чиста фантасмагория. Никой нищо не е видял. Няма снимки, няма сериозни доказателства.

— Така е — съгласи се Левин, — но липсата на доказателства не е доказателство за липса. Убеден съм, че някъде трябва да има такива животни, останали от минали времена.

Малкълм сви рамене.

— Всичко е възможно.

— Наистина е възможно да има оцелели — продължи да настоява Левин. — Непрекъснато ми съобщават за нови животни в Коста Рика. Останки, фрагменти.

Малкълм спря.

— Дори напоследък?

— От известно време не.

— Хм — промърмори Малкълм. — Така си и мислех.

— За последен път ми се обадиха преди девет месеца. Бях в Сибир, където открихме замръзнал малък мамут, така че не успях да се върна навреме. Казаха ми, че в джунглата на Коста Рика открили някакъв много голям, нетипичен гущер.

— Какво е станало с него?

— Останките му са били изгорени.

— Значи нищо не е останало?

— Точно така.

— Никакви снимки? Никакви доказателства?

— Очевидно не.

— Значи това е поредната измислица.

— Може би. Но ми се струва, че има смисъл да се помисли за експедиция, та да се проверят слуховете за оцелели екземпляри.

Малкълм се вторачи в него.

— Експедиция? За да се открие хипотетичният изгубен свят? А кой ще финансира подобно нещо?

— Аз — отговори Левин. — Вече се заех с предварителното планиране.

— Но това може да струва…

— Не ме интересува колко ще струва. Факт е, че е възможно да има оцелели животни от епохата на кредата, както има от други родове.

— Фантасмагория — повтори Малкълм и поклати глава.

Левин спря и се вгледа в него.

— Доктор Малкълм, трябва да кажа, че съм изненадан от отношението ви. Вие представихте тезата си и аз ви предлагам шанс да я докажете. Мислех си, че ще подскочите от радост.

— Дните, когато скачах от радост, отминаха.

— Да, но вместо да ме подкрепите…

— Динозаврите не ме интересуват — прекъсна го Малкълм.

— Всички се интересуват от тях.

— Не и аз. — Малкълм се извърна и тръгна напред.

— Между другото… какво правихте в Коста Рика? — попита Левин. — Чух, че сте прекарали там близо година.

— Да, в едно болнично легло. Шест месеца бях в интензивното отделение.

— Да, знам, че сте били ранен. Попитах ви защо заминахте там. Не търсехте ли динозаври?

Малкълм присви очи на яркото слънце и се подпря на бастуна си.

— Не — отговори той. — Не търсех.

Тримата седнаха край малка ярко боядисана масичка в кафене „Гваделупа“ от другата страна на реката. Сара Хардинг отпиваше бира направо от бутилката и наблюдаваше двамата мъже пред себе си. Левин изглеждаше доволен, че е с тях, сякаш това бе някаква победа. Малкълм изглеждаше уморен като родител, прекарал твърде дълго с буйното си дете.