Майкъл Крайтън - Изгубеният свят

Институтът бе изследвал поведението на много и разнообразни комплексни системи — корпорации в пазарни условия, невроните в човешкия мозък, ензимите в единична клетка, груповото поведение на мигриращите птици. Тези системи са толкова сложни, че изучаването им преди появата на компютъра бе невъзможно. Областта за изследване бе съвсем нова, а резултатите — изненадващи.

Учените скоро забелязаха, че комплексните системи имат някои общи поведенчески черти. Започнаха да преценяват тези черти като общи за всички комплексни системи. Дадоха си сметка, че те не могат да бъдат обяснени чрез анализ на компонентите на системата. Утвърденият от времето научен подход на редукцията — да разглобиш часовника, за да видиш как работи — при комплексните системи не води доникъде, защото при тях интересното поведение възниква вследствие на спонтанното взаимодействие между компонентите. Поведението не може да се планира или управлява — то просто възниква. Затова и е наречено „самоорганизиране“.

— От самоорганизираните поведения — каза Иън Малкълм — две представляват особен интерес при изучаването на еволюцията. Едното е приспособяването. Виждаме го навсякъде. Корпорациите се приспособяват към пазара, мозъчните клетки се приспособяват към подадените сигнали, имунната система се приспособява към инфекциите, животните се приспособяват към наличната храна. Ние смятаме, че способността за приспособяване е характерна за комплексните системи — и може би е една от причините еволюцията да води към възникване на по-сложни организми.

Той премести тежестта на тялото си върху бастуна и продължи:

— Още по-съществен е начинът, по който комплексните системи намират равновесната точка между нуждата, от порядък и нуждата да се променят. Комплексните системи се стремят да застанат в положението, което можем да наречем „ръб или граница на хаоса“. Представяме си границата на хаоса като състояние, в което има достатъчно обновяване, за да може живата система да остане жива, и достатъчно стабилност, за да ѝ попречи да изпадне в анархия. Това е зона на конфликти и катаклизми, там новото и старото непрестанно воюват помежду си. Да се открие точният баланс, изглежда, е деликатна задача — ако системата се приближи прекалено много до хаоса, рискува да стане некохерентна и да се разпадне. Ако се отдалечи от него, става вдървена, неподвижна, тоталитарна. И двете състояния водят до загиване. Прекалено малката промяна е също толкова пагубна, колкото и прекалено голямата. Комплексните системи могат да съществуват единствено на границата, на ръба на хаоса.

Малкълм направи пауза и добави:

— Следователно отмирането е неизбежен резултат от едното или от другото — от твърде малката или от твърде голямата промяна.

Слушателите закимаха. За повечето от присъстващите изследователи тези мисли не бяха нещо ново. В института на Санта Фе понятието „граница на хаоса“ се бе превърнало почти в догма.

— За нещастие — продължи Малкълм — бездната между тази теоретична постройка и фактът на умирането е огромна. Няма начин да разберем дали мислим правилно. Вкаменелостите могат да ни подскажат, че даден вид е изчезнал през известен период, но не ни сочат защо. Компютърните симулации нямат голяма стойност. Не можем да експериментираме и с живи организми. Принудени сме да признаем, че отмирането — нестабилно, негодно за експериментално изследване — може би изобщо не е предмет на науката. С това може да се обясни защо около темата се водят най-разгорещените религиозни и политически спорове. Ще си позволя да ви напомня, че няма дебати около числото на Авогадро, константата на Планк или функциите на панкреаса. За изчезването на видовете обаче се дискутира вече двеста години. Питам се как ли ще бъдат разрешени тези спорове… Да? Какво има?

Някой бе вдигнал ръка в дъното на залата и махаше нетърпеливо. Малкълм се намръщи, видимо недоволен. По традиция въпроси се задаваха след края на изложението и не бе прието да се прекъсва говорещият.

— Желаете да зададете въпрос? — попита той.

От задните редове се изправи млад мъж на около трийсет години.

— Всъщност имам една забележка.

Беше тъмнокос и слаб, облечен в риза и къси панталони в цвят каки. Движенията му бяха отмерени. Малкълм го позна — палеонтологът от Бъркли на име Левин, който бе дошъл, за да прекара лятото в института. Не беше разговарял с него, но му бе известна репутацията, с която се ползваше: всички бяха съгласни, че Левин е най-добрият палеобиолог на своето поколение, може би и в целия свят. Повечето колеги от института не го харесваха, защото го смятаха за надут и арогантен.