Джон Хокс - Златният град

Котани избра стая с африканска тема. Натисна един червен бутон и лампата над снимката незабавно угасна. Нишата на рецепцията беше закрита наполовина със завеса, така че служителят и посетителите да не виждат лицата си. Когато Котани постави пачка на тезгяха, женска ръка прибра парите и подаде пластмасова карта ключ. След секунди от говорител се чу лек звън и вратата на асансьора се плъзна настрани.

Котани набра номер на телефона си и каза няколко думи. Влязоха в кабината и тя бавно запълзя нагоре.

— Защо не можем да управляваме асансьора? — попита Холис.

— Можем да отидем само на съответния етаж. Не искат клиентите да срещат други хора по коридорите.

На третия етаж Котани пъхна картата в ключалката на стая 9 и вратата се отвори.

Африканската стая приличаше на онази от снимката, но кожата на зебрата на пода беше протрита и миришеше на лимонов дезинфектант.

Холис отиде в банята и откри само душкабина със скална фасада и изкуствени тропически растения. Върна се в спалнята, дръпна завесите с петна на леопард и погледна навън. Нямаше аварийна стълба. Вратата беше единственият изход.

— Къде е тоалетната?

Котани го погледна объркано.

— Всяка хотелска стая има тоалетна.

— Повечето хора не се застояват дълго тук.

Холис разгледа африканската резба на стената и широкото легло с балдахин против комари. Котани седна на един стол от палмово дърво и се усмихна. Още изглеждаше малко пиян.

— Защо сте толкова подозрителен? Никой не знае, че сме тук.

— След няколко минути ще се появят хора с оръжие за продан. Може да решат да задържат оръжието и да приберат всички пари.

— Няма защо да се притеснявате. Много подозрителен човек сте, господин Уилсън. Сензо не е такъв. Когато се появихте в книжарницата ми, си помислих, че сте човек на Табулата.

— Май просто ще се наложи да ми се доверите.

— Но вече знам кой сте. Направих справка с Липата.

Холис успя да запази безизразна физиономия.

— И как по-точно стана това?

— Пратих му имейл. След като потвърди самоличността ви, се свързах с вас по мобилния.

— От интернет кафене ли изпратихте имейла?

— Имам компютър вкъщи. Не е нужно да се безпокоите. Не използвах истинското си име.

— Табулата може да е инсталирала вирус в системата ви. Активира се, когато засече определени думи.

— Прекалено сте нервен, господин Уилсън. Врабеца никога не говореше така.

— Врабеца е мъртъв. Аз смятам да остана жив.

Телефонът засвири „Ода на радостта“ и двамата се сепнаха. Котани отговори и каза няколко думи на японски.

— Виждате ли? Всичко е наред. Сензо е във фоайето с приятеля си. Качват се с асансьора.

— И е ваш хазяин?

— Да. Нали ви казах. Предложи да ми продаде оръжието преди година.

— И затова му се обадихте?

— Не беше необходимо. Сам дойде в апартамента ми и каза, че смята да боядиса кухнята.

— Значи съвсем случайно се появява точно в този момент?

— Какво искате да кажете?

— Махаме се оттук.

Холис сграбчи Котани и го изправи. В същия миг на вратата се почука. Нямаше друг изход. Холис помисли дали да не счупи прозореца, но беше твърде високо, за да скочат.

— Вижте какво… — Холис извади от торбата си две пачки йени и ги напъха в джобовете на Котани. — Ако Табулата ме търси, имаме проблем. Но може пък всичко да е наред. Може просто да искат парите. Купете оръжието и ще се махнат.

— Аз… разбрах.

Холис извади керамичния нож и когато на вратата се почука отново, легна на пода и се пъхна под леглото. Памучната покривка на дюшека висеше отстрани и го скриваше.

Котани отвори вратата и в стаята влязоха двама души. Говореха на японски и Холис не разбираше какво казват. Надникна изпод покривката и видя, че единият от мъжете е с тъмносин делови костюм. Другият бе с изцапани памучни панталони и стари маратонки. Холис реши, че именно това е Сензо — хазяинът, израснал в Южна Америка. Имаше енергичен и дружелюбен глас.

Говореше предимно Сензо, а господин Деловия костюм крачеше напред-назад и оглеждаше стаята. Гласът на Котани бе тих и изпълнен с уважение. Холис се мъчеше да диша съвсем тихо и притискаше ножа до гърдите си. „Просто им дай парите — помисли си. — Плати и им кажи да се махат“.

След няколко минути мъжът с костюма започна да задава въпроси. Имаше дълбок властен глас и изреченията му бяха къси. Котани отговаряше с уплашен тон.

Мълчание. После мъжът с костюма сграбчи Котани и го блъсна в стената. Гласът му прогърмя в стаята: явно настояваше за обяснения. Котани се свлече на пода, но онзи го вдигна и го зашлеви през лицето. На Холис не му трябваше да разбира японски, за да разбере, че книжарят е отчаян и моли за милост. Ако го предадеше, щеше да се наложи да атакува.