Джон Хокс - Златният град

По време на предишното му посещение на Първия свят комисарят на патрулите бе споменал за „посетители“, дошли извън острова. Може би един от тях е бил Матю Кориган. Когато си помисли за баща си, Гейбриъл си спомни моменти, когато Матю караше пикапа си или работеше в градината. Във фермата им нямаше нищо плашещо или опасно, но понякога на лицето на баща му се четеше огромна мъка. Може би си е мислил за гнева и омразата, които владееха обитателите на този тъмен свят.

Излезе от входа и тръгна по улицата. Движеше се предпазливо и през цялото време беше нащрек като преследвано от ловци животно.

За последен път бе видял Мая в изоставеното училище, което патрулите използваха за своя щабквартира. Макар да бе опасно да се връща там, реши, че това ще е централната точка на невидимия кръг. Щеше да започне да търси от покрайнините на града и да приближава по спирала към улиците около училището.

Ад беше постоянна реалност, уловена в безкраен цикъл на унищожение, съзидание и ново унищожение. Може би всички в града бяха мъртви с изключение на неколцина вълци и хлебарки. Когато загинеше и последният оцелял, градът някак се връщаше до онази първа утрин, когато небето е било синьо, а надеждата — възможна. Болката в Ад бе особено силна заради всичко онова, което е било изгубено.

Нямаше представа дали Мая е жива, но не изглеждаше, че цикълът на унищожение е завършил. Светлина се процеждаше през дебелия слой облаци, покриващ небето. Миришеше на изгоряла гума, улиците бяха покрити с пепел. Накъдето и да погледнеше, виждаше надраскани по стени и тротоари думи и числа. X пресича небето. Грийн 55. Това е мястото. Не забравяй. Някои от надписите очертаваха определени територии или владения, съществували в миналото — също като знаците на бандите в неговия свят. Но повечето графити бяха оставени от хора, които вярваха, че ще се преродят в нов цикъл. Преди да умрат, бяха оставили следи и кодирани напътствия към скривалища и скътани оръжия.

Спря на един ъгъл и надникна в пресечката. Тук беше опасно. Рано или късно вълците щяха да го видят. Обмисли различни стратегии и накрая реши да оставя съобщения на Мая из целия град. Прерови една изгоряла бакалия и се върна на улицата с две парчета въглен. Докато рисуваше върху тухлената стена арлекинска лютня и изписваше думите: КЪДЕ СИ?, се чувстваше като тийнейджър в запустяла станция на метрото.

Следващата улица се бе превърнала в сметище за изпотрошени столове, имаше и два големи часовника без циферблати и купчина разбити порцеланови съдове. Някой бе разглобил детска въртележка и бе подпрял дървените кончета на стената, сякаш се гонеха към пресечката. Гейбриъл докосна едно от тях и прокара длан по гладката повърхност на черното седло и развятата грива. Реши да остави още едно съобщение, но когато вдигна въглена, забеляза избледнели думи, изписани с червена боя. Всяка буква беше протекла по краищата, сякаш кървеше. „Ти странник ли си? Нима си се върнал?“ Под думите имаше червена стрелка, сочеща напред.

Мая ли беше оставила съобщението? Може би, но пък тя би добавила лютнята или преплитащи се ромбове — знаците на арлекините. Гейбриъл постоя до кончето, после тръгна натам, накъдето сочеше стрелката. След две пресечки попадна на второ съобщение, което го отведе до още знаци. Думите винаги бяха изписани с червена боя, но размерът на буквите варираше. Понякога съобщението бе високо на стената, подобно на билборд. Но най-често имаше само червена стрелка върху кабината на смачкан микробус или увиснала на пантите си врата.

Докато приближаваше центъра, в саждите по паважа започнаха да се срещат следи. В една пресечка откри мъртвец, лежащ по гръб. Тялото бе тук от доста време и бе изсъхнало като мумия. Със сбръчканите си устни и пожълтели зъби мъртвият сякаш се хилеше на разрухата около себе си.

Червените стрелки вече бяха по-малки, сякаш оставилият ги бе усетил растящата опасност и бе решил да се скрие. На следващия ъгъл Гейбриъл не намери указания, затова се върна и откри стрелка, сочеща към сградата от другата страна на улицата. Приличаше на изтърбушена от бомба църква с кули по ъглите. Входът представляваше полукръгъл свод; подобни сводове оформяха всеки прозорец. Върху мраморната плоча над вратата бяха изсечени думите „Музей за изкуства и древности“.

Гейбриъл влезе предпазливо в преддверието. Някога музеят бе имал будка за билети, гардероб и въртележка на входа, но сега всичко това бе разрушено. Явно някой бе изпитвал особена омраза към въртележката, щом си бе направил труда да нагорещи месинговите пръчки на огън, след което ги бе извил като насочени към тавана щипци.