Джон Хокс - Златният град

Като пленник бе чувал за градския музей и библиотеката, но така и не му бе позволено да види развалините. Зави надясно и влезе в изложбена зала с изпотрошени витрини. На една от тях все още имаше месингова плочка с надпис „Церемониални чаши от Втората епоха“.

Нямаше газени огньове, които да осветяват вътрешността на музея, но прозорците от едната страна на помещението гледаха към вътрешен двор с фонтан в центъра. Гейбриъл прекрачи прозореца и отиде до фонтана. Морски чудовища със зейнали пасти някога бяха изливали вода в басейна, но сега зеленият мрамор бе покрит със сажди и люспи пепел.

— Кой си ти? — попита нечий глас. — Никога не съм те виждал.

Гейбриъл се огледа и не видя никого. Изпочупените прозорци към двора приличаха на рамки на картини, изобразяващи участъци от нощта. „Какво да правя? Да бягам?“ За да се добере до улицата, трябваше да се върне в музея и да стигне до въртележката.

— Не си губи времето да ме търсиш. — Говорещият явно се гордееше с невидимостта си. — Познавам всяко кътче от тази сграда. Това е мое убежище. А не твое. Какво търсиш тук?

— Исках да видя музея.

— Тук няма нищо освен развалини. Махай се.

Гейбриъл не помръдна.

— Махай се! — повтори гласът.

— Някой е оставил съобщения по стените. Последвах ги дотук.

— Това няма нищо общо с теб.

— Аз съм странник.

— Стига си лъгал. — Гласът бе рязък и изпълнен с презрение. — Зная как изглежда странникът. Преди много време дойде на острова и после изчезна.

— Аз съм Гейбриъл Кориган.

Последва дълго мълчание, след което гласът предпазливо попита:

— Наистина ли се казваш така?

Навремето Гейбриъл бе виждал снимки на военен снайперист с нещо, наречено гили костюм — рунтаво покритие от тъмносиня тъкан, което променяше силуета на човек и му позволяваше да се слее с околността. Тъмният мъж, който се появи на входа, си беше направил подобен костюм, за да се крие в коридорите на изоставения музей. Ивиците сив и черен плат бяха съшити както дойде в широка горна дреха и панталони. Обувките му бяха увити в парцали. Прозрачен черен воал висеше от периферията на шапката му и покриваше лицето му. Тъмният човек безшумно се плъзна през двора и спря на три метра от Гейбриъл.

— Матю Кориган ми каза, че имал двама сина. Гейбриъл и Майкъл.

— А вие кой сте?

Призракът се поколеба, после вдигна воала пред лицето си. Беше уморен възрастен мъж с оредяваща коса и много бледа кожа. Дори кафявите му очи почти бяха изгубили цвета си.

— Аз съм директорът. Когато се събудих онази първа сутрин, в апартамента ми бяха оставени ключовете за музея и документация за една нова инсталация. В папка на мое име имаше сметка за нова витрина. — Мъжът затвори очи, сякаш рецитираше свещен текст. — Господин Т. Р. Келсо е името ми. Поне така пишеше в документа…

— Как успяхте да оцелеете?

— Скрих се в музея при първата вълна сблъсъци и останах тук по време на различните режими. Досега си имахме един император, двама крале и всякакви генерали.

— Помните ли когато командваше комисарят на патрулите?

— Естествено. Вече е мъртъв.

— Преди колко време беше това?

— Тук нямаме часовници и календари.

— Зная. Но как ви се струва, отдавна ли е било?

— Не чак толкова — отвърна Келсо. — Сегашният лидер се нарича Съдията, въпреки че на острова никога не е имало никакви закони.

— Търся външен човек, жена, която е много добър боец.

— Всички знаят за нея — каза Келсо. — Понякога излизам от музея, крия се в стените и подслушвам патрулите. Тази жена плаши вълците. Разправят за нея какви ли не истории.

— Още ли е жива?

Келсо огледа двора, сякаш очакваше нападение.

— Опасно е да оставаме тук. Ела.

Влязоха в музея и тръгнаха през ограбените и опустошени зали. Подът бе покрит с парчета стъкло и порцелан, които хрущяха под краката на Гейбриъл. Тъмният мъж обаче се движеше съвсем безшумно. Знаеше къде да стъпва и какво да избягва. Накрая се озоваха в зала със стенопис, изобразяващ мъже и жени в сини комбинезони, дърпащи ръчки на разни грамадни машини. Някой бе нападнал картината с брадва или нож и бе унищожил лицата.

Стигнаха до дървена врата с разбита ключалка. Келсо я отвори предпазливо. Зад нея имаше стълбище и изсушен труп, висящ на въже.

— Какво е станало?

— Имаш предвид мъртвеца ли? Намерих тялото на улицата и го обесих тук. По-добро е от ключалка или таен вход. Хората отварят вратата, виждат го и се махат.

Келсо се промъкна покрай трупа и Гейбриъл го последва. Изкачиха се по спирално стълбище, което свършваше на върха на кула с каменен парапет. Мястото беше идеално за наблюдаване на острова — разнебитените сгради, запустелите паркове и черната река. От различни части на града се издигаха газени пламъци и димът се носеше покрай назъбените остатъци на полуразрушени постройки.