Адам Робъртс - Камъкът

— Понякога — каза един друг, много нисък индивид, — те падат. Това си заслужава да се види.

— Но ти си тук повече от седмица — каза бледият мъж. — Планираш ли да останеш?

— Засега — кимнах му аз.

— Тогава предполагам — отговори той, — че би трябвало да ти кажа „добре дошъл“, както е редно.

Той кимна към мен. Името му, каза той, било Дитл. Беше направил много и твърде изобретателни адаптации на тялото си, имащи отношение главно към дъвченето. Първото нещо, което забелязах в него беше, че зъбите му бяха преоформени от дотТек във вид на гребен от фини игли. Когато дойде по-близо и седна до мен на дивана, аз видях, че ноздрите му, по-широки и по-плоски от нормалното, също имаха отвътре две редици малки кучешки зъби. Тези ноздри можеха да се отварят и затварят подобно на мънички усти и понякога той ядеше с тях, като завираше носа си в храната и отхапваше миниатюрни хапчици от сладки картофи и питки. Клепачите му също бяха снабдени с деликатни зъби, които бяха извити навън, за да не драскат роговиците и се зацепваха едни в други, когато мигаше. Не го опознах достатъчно отблизо, за да установя дали всичките му отвори бяха обзъбени по същия начин.

— Привет, Дитл — отвърнах аз. — Моето име е Джазба. — Реших да не използвам измисленото име, с което си бях послужил на Дъжд, в случай че подробности около убийството на Енкида излязат наяве.

— Джазба — повтори той. — Странно име. Това е Клабиер.

Той махна по посока на другия индивид, една миньонка с блестяща синьо-кафява кожа.

— Вие сигурно сте редовни посетители тук? — попитах аз.

— От години вече. Има и други. Дойдохме на Нарцисус като пътешественици от къде ли не.

— Аз съм от Йерусалим — каза Клабиер. Гласът й, въпреки дребното й тяло, беше изненадващо дълбок и плътен.

— Известно време правехме като другите туристи. Катерехме се по върховете, скачахме от кабел на кабел в обществата-паяжини, всички тези работи.

— О, да — кимна Клабиер.

— После се отегчихме. Но не продължихме по-нататък, а се окопахме тук с още десетина единомишленици. Сега се занимаваме с политика.

— Политика — каза Клабиер.

— Къде са останалите? — попитах аз.

Истината беше, че през първата седмица от престоя си аз дотолкова се бях удавил в голдуош, че едва забелязвах храната, камо ли хората около мен.

— Те все още обичат да се катерят — отговори Дитл. — От време на време отиват и овършават по някой връх-игла. Но след седмица или две ще бъдат тук. Политика! Това е най-последната мода, не само тук, но нагоре по цялата граница между т’Т и Езика. Чак до Ну Хирш в Асклерот всеки говори само за това.

Настъпи пауза, обвита с аурата на значимостта. Накрая Дитл проговори:

— Ти искаш ли да се включиш?

— Окей — отвърнах аз, а в същото време моето ИИ казваше: Не, не, какво правиш? Трябва да се измъкнеш оттук, ние трябва да вземем това, за което сме дошли! Но аз пренебрегнах гласа му.

— Окей — потвърди Дитл.

— Харесват ми белезите ти — каза Клабиер, когато си тръгваха. — Много са шик.

Здрачи се. Залезът над стената на каньона боядиса отсрещния връх с цвета на лунички, отрязана дървесина, ембър 10 10 Ярко оранжева алкохолна напитка. и минзухарено жълто. Аз наблюдавах как неколцина души се засилваха по тераските и се втурваха по най-близките кабели. Те се хвърляха един към друг, финтираха и скачаха, ловяха се с ръце за кабелите и се изтегляха нагоре. Всички обикаляха наоколо без да си поемат дъх. Аз ги наблюдавах омаян, предполагайки, че това е някакъв вид игра на гоненица.

Мракът стана плътен и гъст. Светлини, някои в стените на каньона, други — закрепени върху кабелите или провесени надолу, светваха една след друга. Отначало те приличаха на свити юмруци, които после се разтваряха и се превръщаха в длани или в морски звезди. Скоро целият каньон беше осеян с блещукащи светлинки. Самите кабели също проблясваха и разсичаха пространството от връх до връх с плетеница от греещи линии.

В следващите дни аз се сприятелих с около десетина души от „политическата“ група, но останах най-близък с Клабиер и Дитл. Установих, че това беше само една от стотиците „политически“ групи, пръснати из южното полукълбо на планетата, групи, с които ние (както свикнах да мисля) бяхме в постоянна връзка. Такива имало още много хиляди, увериха ме другите. Те изниквали непрекъснато и навсякъде по протежение на граничните участъци на т’Т.

Политиката е новата мода, казаха те.

Дискусията обикновено започваше към края на деня. Сутрин аз се наливах с алкохол или голдуош, докато се гипсирах. Следобед спях и когато се събуждах, пиех стимулант със захар. Това ме разсънваше достатъчно, за да присъствам на дискусиите, но не чак толкова, че да вземам участие.