Адам Робъртс - Камъкът

— Какво?

— Как можем да бъдем сигурни в това? — попитах аз.

— Какво — попита Дитл и в гласа му прозвуча лек присмех, понеже споходилата го мисъл се отнасяше до най-абсурдната особеност на един отдавна изчезнал начин на живот, — да не мислиш, че те ще ни убият ?

Настъпи тишина, докато останалите асимилират странната идея. Тогава една жена, която клечеше край стената, започна да се смее с бавен и ритмичен смях. Скоро всички се присъединиха към нея.

Аз също се засмях, осъзнавайки нелепостта на казаното. Какво като ни „ нападнеха “ Уиа? В основата на всичко стоеше простият факт, че хората от т’Т бяха по-силни. Просто бяха и това беше достатъчно. Ако забиех нож в гърдите на Агифо-3-акка, той щеше да умре бързо. Но аз бях забил ножа в самото сърце на Енкида, бях рязал хрущяла и другите неща във врата й и бях отнесъл надалеч главата й и все пак тя не умираше . Както си седях в бара, аз получих внезапно ясно видение — Енкида, все още с глава на раменете си, се смееше, танцуваше и краката й разпръскваха капчици вода. Спомних си усещанията в стомаха, които бях изпитал по време на убийството и почувствах, че ми се повръща. Поставих ръка на устата си (другите предположиха, че искам да спра да се смея) и накарах стомаха си да се успокои.

Тази група и нейната политика. Понякога седях и ги наблюдавах като че ли от милион мили разстояние, толкова далечни ми изглеждаха те. Или аз на тях. Все пак накрая се оказа, че дори и аз можех да бъда въвлечен в мрежата на човешките взаимоотношения, колкото и неподатлив да бях. (Неподатлив като теб, о камъко.).

Скъпи камъко,

По-късно — аз вече бях пийнал малко ембър — дискусията се разпадна. Няколко души отидоха да си легнат заедно, а други се размотаваха в търсене на по-социални стимулации. Клабиер дойде и се сгуши срещу мен на дивана.

— Хареса ми твоята позиция в дебата — прошепна тя съвсем близо до ухото ми.

— Наистина ли?

— Хубаво е дискусията да се пораздвижи малко. Точно такава трябва да бъде политиката. Именно такава е била, нали разбираш.

— Ние сме силни — казах аз. — Хората от т’Т. Поне това е вярно, струва ми се.

— Белезите ти — каза Клабиер, поставяйки малките си пръстчета върху всяко място от лицето ми, където имаше белег.

— Да — отвърнах аз.

Тя плъзна ръка под яката на ризата ми, откри моделиращото копче и го охлаби. Бавно и деликатно започна да смъква плата. Той увисваше все повече и повече, докато линията на яката стигна корема ми.

— Имаш белези по цялото тяло — каза тя, докосвайки всеки белег, като че ли натискаше малки бутони. — Точка, точка, точка. Тук е черта, тук е точка.

— Да — отвърнах аз.

Скъпи камъко, как да ти обясня споделения сексуален момент при хората? Как да накарам същество като теб да разбере причината, поради която човешките същества се търкат и мушкат едно в друго. Това е физическо, физиологическо, хормонално, жлезисто, доставящо удоволствие, психологическо, символично, себеунизяващо и себепрославящо нещо. Представи си, че ти самият се търкаш в друг камък, гладко малко камъче с млечнобял цвят. Представи си, че ти и другото камъче сте захлупени между две шепи и ви раздрусват заедно, така че потраквате и отскачате един от друг. Нещо такова е. После си представи, че теб и твоя приятел ви хвърлят заедно в пещ, една толкова гореща пещ, че твоята чупливо-твърда оксидирана кожа се стопява и вулканичната скала, от която сте направени, започва да лепне, втечнява се и потича в пещта. Представи си, че твоята лава се смесва и тече заедно с лавата на твоя приятел. Това е нещо подобно.

Или да го кажем по друг, по-социологически начин. Сексът е едно от ключовите развлечения в световете на т’Т. Повечето моди идват и си отиват, но почти всички те са ориентирани около проблема на човешките сексуални отношения — именно това представлява утопията. Премахни стреса и трудността на човешкото съществуване, болестите и страха, потребността едно определено нещо да се прави повече в сравнение с което да е друго и остава само едно — сексуалните отношения.

Ето така стоят нещата.

— Ти си момиче — каза Клабиер, след като ме съблече. Беше развалила докрай материята на дрехата и сега тя представляваше само гънка намотка от върви. — Чудех се дали си мъж или жена. Отвън не личи. Но си момиче.

— Не се чувствам много като момиче — казах аз и в главата ми беше светло, поради притока на ембър.

— Така ли?

— Преди това бях мъж в продължение на много дълго време, забравил съм какво е да се чувстваш жена.