Адам Робъртс - Камъкът

— Защо трябва да убия тези хора? — повторих аз, изговаряйки го наум. — ИИ, кажи ми.

Не мога да ти кажа, стига вече.

— Защо?

Не мога да ти кажа. Това е всичко.

Но аз не спирах да мисля, като същевременно се мъчех да заровя тези мисли в някоя далечна част на мозъка си извън речевите участъци, че то вероятно не знаеше повече от мен. Може би за цялата работа то знаеше съвсем същото, което знаех и аз, понеже то бях аз, една друга част от мен. Помислих си също, че ако това е така, едва ли имаше значение, че не оформям тази мисъл в думи. Аз можех да се подслушвам във всяко място от своя мозък.

Камъко, сигурно намираш за доста противоречиво това, че аз изобщо си правех труда да проумея нещата. Никога не бях изпитвал съмнение, че има някаква външна сила, която искаше от мен да извърша огромното престъпление. В края на краищата бях измъкнат от затвора — не вярвах, че съм достатъчно изобретателен да се измъкна сам. Освен това навън бях посрещнат от Агифо-3-акка и неговия шеметен космически кораб. Не виждах как бих могъл да уредя сам това рандеву от затвора — и със сигурност не виждах как бих могъл да го уредя и после да забравя, че съм го уредил. И ако зад масовото убийство, което бях нает да извърша, не стоеше външна сила, тогава защо щях да го правя?

През първите няколко дни на Нарцисус аз се терзаех от тези мисли. Ами ако бях загубил част от паметта си? Ами ако имаше нещо в моето минало, което ме водеше към това грандиозно престъпление, короната на един живот, напълно различен от перфектните утопични съществувания на останалите хора в световете на т’Т? Тази безукорна околна среда, съчетана с безукорно физическо здраве, почти неотменно пораждаше безукорни ментални състояния. Но моето умствено здраве беше нестабилно и изолирано от перфектните общества на т’Т, а перфектното ми физическо здраве се превърна в далечен спомен, след като екзекуторката го оперира от мен. Може би бях прекалено луд, за да си давам сметка колко съм луд. Но аз отново стигнах до заключението, че очевидно бях достатъчно здрав, след като изпитвах съмнения в здравия си разум (това е човешка логика, камъко, ние хората разсъждаваме така през цялото време). Ако наистина бях луд, мислех си аз, със сигурност нямаше да знам, че съм луд, нали? Не стоят ли така нещата с лудостта? Самото безпокойство за това, че съм луд не гарантираше ли психическото ми здраве по един перверзен начин?

Трябва да спреш да мислиш за тези неща , намеси се ИИ-то, като че ли подслушваше мислите ми — като че ли беше в състояние да прави това! Този начин на мислене няма да ти помогне да си свършиш работата . И аз веднага започвах да се тормозя.

Скъпи камъко,

Нарцисус е свят на шеметно високи естествени вертикални образувания. Понякога го наричат „Светът на процепите“. По-голямата част от планетата е покрита с комплекси от клисури, дълбоки около километър и скалисти чукари, увенчани със скални върхове във вид на остри кулички, някои от които са толкова високи, че на практика излизат извън атмосферата. Това е един разломѐн свят с много малко равнинни места. В южния полярен континент има неголеми високоразположени равнини, из които пасат някакви дребни местни животни. По-голямата част от останалия свят, обаче, е поделена между главоломно високи и стръмни геологически структури с изумително суров вид и издължени водни басейни, които местните наричат „океани“. Всъщност на Нарцисус няма нито един достатъчно голям воден басейн, който да заслужава името „океан“. Повечето вода на планетата се спотайва в дълбоки, черни, застояли езера на дъното на хилядите процепи. Много рядко тези процепи се сливат един в друг и образуват триъгълник, в който стените на каньона ограждат обширно водно пространство. Но тези характеристики са присъщи повече на езеро, отколкото на море.

Погледнато от Космоса, има нещо изящно във филигранните природни форми на Нарцисус, особено в разнообразните образувания от самотно стоящи скали, които се издигат до десетки километри височина. Изострени като ножове от ветровете, някои от тези структури са дебели само няколко метра, но всички са високи най-малко стотина метра, а някои достигат километри височина. Обикновено те са разположени на групи — стотици огромни триъгълни форми, подобни на зъбци, които достигат високо в небето и които съществуват благодарение на особената ивичеста структура на нововулканичните скали, както и на относително слабата гравитация на планетата. От орбита тези неща приличат по-малко на зъби и повече на косѝ или на палмови клончета, толкова фини, че е направо чудо как не се чупят. Възможно е човек да направи скок от синхронизираната орбита до върха на някои от по-големите скални структури и след това да се спусне като със ски надолу към обитаемите нива на планетата. Аз не съм го правил, но са ми казвали, че „спускането със ски“ трябва да стане в запечатан контейнер.