Адам Робъртс - Камъкът

Ти уби някого , каза ИИ-то.

Със своя непоследователен маниер аз почти бях повярвал, че ИИ-то беше истинско, а не някакъв фантомен глас. Но това твърдение ме хвърли в другата крайност.

— Откъде можеш да знаеш това? — попитах високо аз и гласът ми прозвуча раздразнено.

Виждам го в твоите спомени.

— Ти нямаш достъп до спомените ми — заявих аз, сигурен в правотата си, — докато не ги изрека на глас.

Под онази купчина там има едно тяло.

— Не можеш да знаеш това — казах отново аз, паникьосан. Мисля че дълбоко в себе си бях уплашен, че моето провинение по някакъв начин беше станало всеобщо достояние.

Ако не мога да го знам , попита ИИ-то твърде логично, тогава откъде го знам?

Това беше мъчен въпрос. Затворих очите си и започнах да си пея, за да заглуша гласа му, но то просто ме изчака да спра.

Забрави ли сделката, която сключи , каза то, когато за малко настъпи тишина. Когато се съгласи на бягството, когато беше още в затвора?

— Не — отвърнах сърдито аз.

И какво си направил по този въпрос?

Моето ИИ каза — ти — каза (аз бях объркан). Ти, или моето тогавашно ИИ, както и да е, каза, че аз трябва да остана на Дъжд за известно време.

То — аз — който и да е — може би е било по-сериозно засегнато от междузвездното пътуване, отколкото е проличало. Не мога да повярвам, че ти е казало да изминеш целия този път дотук — толкова далеч на юг.

— Не — съгласих се аз. — Това беше моя идея.

Твоя беше идеята да се отдалечиш толкова от асансьора? Ами ако се налагаше да напуснеш спешно света?

Не отговорих на това. Дъждът валеше чист и благоуханен.

Погледни само какво стори в този свят , каза ИИ-то. Едно нищо. Уби едно човешко същество и за какво? Ти си жалък.

Тъкмо щях да заключа, че това ИИ беше далеч по-малко дружелюбно от последното, когато сам се прекъснах, понеже това означаваше, че приемам ИИ-то за истинско, а не за халюцинация. Това можеше да е просто начин моят мозък да атакува сам себе си.

Нека да ти кажа нещо за теб самия , продължи ИИ-то. Може би това ще ти изясни защо беше избран да извършиш престъплението. Виж времето прекарано тук! Ти се движеше сред хиляди уникални, очарователни човешки същества и не забеляза нито едно от тях. Единственият човек, когото забеляза, единственият, чието име си даде труда да научиш е този, когото уби. При това ти й обърна внимание само защото тя те следваше с необикновено упорство.

Отново ме разтревожи фактът, че това ИИ знаеше толкова много.

— Всъщност ти къде беше, — попитах аз. — Защо ти отне толкова време да се появиш?

Не сменяй темата! Ти си най-егоцентричното човешко същество в целия т’Т. Това е сигурно. По някаква странна причина на теб ти липсват основните човешки емпатични способности. Ти едва забелязваш, че съществуват и други хора.

Не знам, скъпи камъко. Ти как мислиш? Може в разказа ми да липсват други хора, но мисля, че забелязвам нещата около себе си. Забелязвах точните очертания на струйките вода, които заплитаха подобни на въжета нишки по нащърбената болнава кора на дърветата отсреща. Забелязвах миризмите на пръст и метали във въздуха. Но ИИ-то имаше предвид друго.

С колко хора си се запознал, откакто пристигна на Дъжд? С николко. От тези, които те потърсиха и ти се представиха приятелски, колко помниш? Единствено онзи индивид, който се прилепи така плътно към теб, че трябваше да я убиеш?

— Не разбирам, — казах аз, — какво искаш да кажеш.

Няма нищо за казване , отвърна ИИ-то. Именно затова си толкова подходящ за работата, която твоите работодатели искат да свършиш. Искам само да ти напомня, че те съществуват — не забравяй това!

— Сигурен съм, че е така, — отвърнах аз. — Сега съм извън звездата-затвор, значи някой ме е извадил оттам.

Те го направиха. И ти напомням, че искат сделката да бъде спазена. Ако не го направиш, те ще те върнат обратно в затвора. Разбираш ли?

— Знам, знам — занервничих аз. — Не съм забравил.

В такъв случай едва ли ще искаш да стоиш тук. На границата с Купа има един усамотен малък свят. Ще отпътуваш за Нарцисус и после за Ну Фалоу. Оттам ще отидеш на тази планета и ще извършиш поръчката.

— Да ги убия всичките — застенах аз. — Но как ще го направя?

Това е твой проблем, затова си нает. Трябва да го направиш и то изцяло — всички хора трябва да загинат, никой не трябва да остане жив.

Това го разбрах, но…

— ДотТек не иска да живее в моето тяло — заридах на глас аз.