Адам Робъртс - Камъкът

— Ти знаеш — настоявах аз. — Ти знаеш.

Нямам какво да кажа за това.

— Кажи ми!

Нищо, нищо. О, о, о, о. Обаче аз пътувах и се оглеждах около себе си. В продължение на много години бях изолиран от всякакви новини и култура. Сега бях като дете, което учеше всичко за първи път. Понякога си мислех за Агифо-3-акка, който живееше в разпльокания си космически кораб, отдал себе си и живота си на изучаването на Голямата гравитационна просека. Той беше затворен в себе си точно толкова, колкото бях аз в затвора. По-късно щях да завиждам на неговата целенасоченост; за момента обаче, бях зажаднял за знания от световете на т’Т. Моят ум беше като пресушен. Исках да знам всичко, което беше станало в мое отсъствие.

Камъко,

Живях на Дъжд още шест или седем месеца, като новото ИИ осигуряваше в главата ми постоянен и безспирен коментар. Едно от нещата, които ме притесняваха относно новото превъплъщение на моя ментален глас беше, че когато най-после успях да се измъкна — когато стигнах до орбита и обвит в пяна се понесох със свръхсветлинна скорост в пространството — моето ИИ дойде с мен. Всичко си беше както обикновено — затворената и успокояваща утроба на пяната, липсата на всякакви сетивни възприятия, профучаването през нищото, стотиците светлинни години нищо.

Пристигнах в Нарцисус Тупорилов, голяма система с няколко свята. Усещането беше обичайното — като да се събудиш от приятен сън — едно леко усукващо и теглещо чувство в дълбините на костите и придърпване, причиняващо гадене в стомаха. Намирах се на една от прочутите плоски платформи на Нарцисус и един едър мъж отмиваше пяната от мен. Той беше покрит целия със сини, подобни на върви коси, които се спускаха от върха на уголемената му глава над лицето и тила и надолу над голия му торс. Забелязах, че има грозни крака, обути в износени торбести панталони, с големи дупки в плата, от които стърчаха странни малки бодили.

След дългия преход забелязваш точно такива дребни детайли. Свръхсветлинното пътуване пораздрусва ума и предизвиква състояние на полутранс. Понякога са нужни няколко часа след пристигането, за да се отърсиш от това аутистично, свръхнаблюдателно и лишено от мисли състояние на ума. То е свързано с многократните квантови сътресения при пътуването със свръхсветлинна скорост или поне така го разбирам аз.

Но моето ИИ не изглеждаше засегнато от пътуването. Веднага щом умът ми заработи достатъчно добре, за да възприема, то заговори. Прекарай тук една седмица , каза ми то. Слез долу в света. Тук има една информация, която ще ти бъде нужна. С нея ще можеш да отпътуваш за Ну Фалоу и оттам към твоята мишена .

— Чакай — казах аз, все още замаян. — Ти звучиш съвсем смислено.

Моля?

— Моето последно ИИ — казах аз, като трудно съставях изречението, — беше разбъркано от свръхсветлинното пътуване. Обикновено така се получава с ИИ-тата. Това го знам. Не сте гъвкави като органичните умове. Квантовият удар поврежда способността ви да оперирате.

Казах нещо такова. Може би не бях толкова красноречив, колкото се изкарвам сега, но смисълът беше този. В действителност (сега си спомням), аз бях разговарял вече три или четири пъти с ИИ-то, когато умствената ми концентрация се възвърна и забелязах, че в яснотата, с която то ми говори, има нещо нередно.

Глупости , каза то. Виж, нямаме много време. Скоро трябва да се придвижим към Ну Фалоу .

Тук нещо не е наред.

Аз съм ново ИИ , каза грубо ИИ-то. Мисли за това като за процес, при който старите ИИ-та снасят яйца, или… по-добре да ги наречем ларви. Програмата на едно ИИ може да се съхранява в старомоден линеарен процесор. Когато свръхсветлинното пътуване приключи, от нея може да порасне ново ИИ .

В това обяснение нямаше много смисъл. Кога беше успяло да израсте новото ИИ? Можеха ли ИИ-тата наистина да преодоляват свръхсветлинното пътуване по този начин? Не мислех така. Това на свой ред ме накара да се замисля дали гласът не беше една шизофренна част от мен самия, а не изкуствен интелект. Също така не харесвах и думата „ларви“. Твърде много ми напомняше за моите преживявания с личинките на Дъжд.

— Защо трябва да убия всички хора на онзи свят, ИИ? — попитах аз, докато се редях на опашката за планетарния асансьор.

Не мога да ти кажа, млъкни! Не говори така силно! Говори наум! Тези хора ще те чуят! Представяш ли си да чуят едно такова изречение!

Но другите хора, дори и да бяха подслушали думите ми сред брътвежа на собствените си разговори, нямаше да запомнят чутото. Това, което казвах, не представляваше предизвикателство към виждането им за вселената. За тях да убиваш хора беше лишено от смисъл.