Адам Робъртс - Камъкът

— Все по-често си мисля — казах аз гласно, — че може би ти не си нищо повече от плод на моето въображение.

Пшшт! , каза ИИ-то или по-скоро направи подобен звук в главата ми.

Ру-денеттер беше град на младите хора. Известна първа спирка за туристите, той беше пълен с всичките му модни приумици и забележителности, които биха заинтересували един пътешественик. Този град, в който не съществуваха „парични“ затруднения или други такива идиотщини, беше претъпкан с току-що пораснали хора. Те се наслаждаваха на свободата си, след като най-после бяха загърбили дългите години детство.

Самият процеп на Ру-денеттер беше широк около триста метра и сложната плетеница от кабели и въжета, които се простираха като мостове над пропастта, представляваше едно чудо от преплитащи се линии, отрупани с хора, катерещи се напред-назад, както и с аналози на сгради, спортни съоръжения и театри. От двете страни на процепа бяха разположени големи обществени пространства — изкуствени пещери, издълбани в стените на каньона — където човек можеше да получи всякакви наркотици и алкохолни питиета. Някои посетители предпочитаха да се изтягат върху диваните край прозорците или на балконите и да гледат какво става по мрежата. За други, вълнението от престоя върху мрежата, който носеше привкуса на опасност, беше твърде голямо изкушение.

Мрежата беше най-оживена при върха на каньона, където беше най-светло. Колкото по-надолу се слизаше в процепа, толкова повече намаляваше дневната светлина, докато се стигнеше до ниво, където през двадесет и единчасовия ден имаше само няколко минути светлина по обяд. Малцина обитаваха тези дълбини.

Все още несъвзел се от космическото пътуване и тъй като без дотТек ми беше нужно по-дълго време за възстановяване, аз прекарах първите няколко дни в един бар, наречен „Алес“. Навън през прозореца на бара се виждаха десетина тънки индивиди, които се придвижваха с подскачания отляво надясно, някакъв вид раса. Само няколко дни, нали , сгълча ме ИИ-то. Почини си малко, но после трябва да приберем онази информация. Тогава ще можеш да се заемеш с твоята работа .

— Бързаме ли да унищожим онези хора? Може би трябва да го направим до определена дата? — попитах сънливо аз, понеже възприятията ми бяха приятно вцепенени и лепкави от голдуоша 9 9 Дорфреж , широко разпространена алкохолна напитка в т’Т.

Всъщност, не е точно така , отвърна ИИ-то.

Тогава ще изчакам още малко.

Изчакай повече и твоите работодатели ще те предадат на полицията.

Тази закана премина покрай жужащото пиянско вцепенение, в което бях изпаднал, и аз с мъка се обърнах на кушетката. Навън една млада жена прелиташе от корда на корда, като при по-дългите скокове си помагаше с плоска дъска, подобна на крило, която държеше над главата си. Аз се помъчих да видя дали дъската има дръжки или жената просто (и опасно) я държеше с голи ръце.

— Каква е тази информация, за която толкова отчаяно настояваш? — попитах аз и сега клепачите ми определено падаха.

ИИ-то може и да ми е отговорило, но аз вече бях потънал в дълбока дрямка.

Скъпи камъко,

Мисля, че на този етап моето тяло започваше да привиква към съществуването без дотТек. Със сигурност сега то беше малко по-силно отпреди.

Носът ми течеше непрекъснато и съответно дишането ми бе съпроводено от клокочещи и хъркащи звуци, но кожата ми беше почти излекувана. Плътните бразди от белези ми придаваха стряскащ и дори екзотичен вид. Всъщност след като дотТек напусна тялото ми, аз се бях върнал към естествения природен статус и сега като цяло изглеждах твърде обикновен. Не се откроявах сред тълпата, което на свой ред ефективно компенсираше особените ми белези. По-скоро приличах на обикновен метал, който иска да мине за рядка скъпоценност. Имах малка брада, точно под брадичката — около десетина хвърчащи косъма. По време на болестта бях свалил килограми, след което ги бях възстановил на особени места. Пътуването от Дъжд до Нарцисус ми беше подействало като почивка. За времето, за което пристигнах, по-голямата част от инфекцията беше изчистена от моя метаболизъм.

С други думи, аз нямах истинска нужда да си почивам в бар „Алес“. Но умът ми още беше прекалено тромав, за да мога да върша нещо друго. Ето защо за времето, необходимо за пълното му възстановяване от дезориентацията, аз бях открил в този бар едно приятно, миниатюрно общество.

— Повечето пътници — каза един блед мъж, като се приближи към мен, — отсядат тук за ден или два, след което продължават нататък. Отиват в други градове или пък се изкатерват в града-паяжина, понеже са хипнотизирани от него.