Адам Робъртс - Камъкът

Отново заспах и се събудих от силно гадене. До този момент бях ял много малко, без да се смята човешкото месо, но тази случка ми изглеждаше много отдалечена във времето. Тръгнах натам, накъдето смятах, че е юг, с надеждата да намеря прилична храна в пристанището и да се опитам да разбера дискретно дали „полицията“ ме търси. Чувствах огромна слабост в стомаха си. Непрекъснато си припомнях сцената с главата, която ми говореше: „Не е твърде късно.“ Мислех си: „Ще се върна в пристанището и тогава нещата ще се оправят.“

За да съм честен с теб, не знам какво си мислех.

Знам, че след час спрях и започнах да повръщам. От устата ми се изливаше течност, която изгаряше езика ми, торсът ми се присвиваше отново и отново, като че ли беше изтискван от някаква мощна външна сила — ужасно чувство. Но аз не спирах да повръщам. От носа ми излизаше течност, сълзи се лееха от очите ми, на неравномерни интервали избликваше урина. Но дори насред това страдание аз разбирах какво ставаше. То прекалено много ми напомняше за моята екзекуция.

ДотТек напускаше тялото ми.

След една безкрайна, както ми се стори, вечност от пристъпи на гадене и повръщане, аз открих, че лежа в локва от собствената си отвратителна бълвоч и плача. Всичко изглеждаше безнадеждно. Ако тогава бях пожелал да престана да съществувам, сигурен съм, че щях да го направя.

Лежах там и нищо не се беше променило. Нищо никога не се променя. След малко, само за да се отместя от вонята, аз се изправих и се примъкнах до едно от дърветата. Настаних се там, с гръб към ствола и седях така много дълго.

Потънах в някаква празнота. Пространството между дърветата беше влажна палитра от цветове, преливащи се един в друг — черното на калта, сивото на изхвърлените от мен течности, зеленото на тревата и новите листа, кафявото на гниещите листа. Водата струеше във въздуха около мен на бързи редуващи се приливи. Имаше периоди на затишие, когато не можеше да се направи разлика между бавното спускане на една идеална дъждовна капка надолу по кората и придвижването на някой бръмбар. След това се чуваше фанфар от гръмотевица и въздухът отново се пълнеше с вода, която галопираше надолу, раздрусваше всичко и пляскаше по тялото ми.

Може и да съм заспал. Главата ми беше празна.

Беше ясно (помислих си аз, когато силата на мисълта започна да се връща в главата ми), че дотТек ме беше напуснала. Беше отказала да ме приеме. Не можех да си представя поради каква причина бе станало това. Помислих си за две възможности. Може би програмата, която екзекуторът беше инсталирал в моята оригинална популация, за да я накара да ме напусне, все още се спотайваше някъде в тялото ми. Но това не беше особено вероятно, понеже самата програма също беше дотТек. В тялото ми нямаше дотТек, следователно нямаше място където програмата да се скрие. После си помислих, че може би самата дотТек бе решила да не бъде част от мен. Тя е особено нещо, нанотехнологията и ние хората едва започваме да я разбираме. Но тя е интелигентна сила или поне псевдо-интелигентна. И трябва да бъде такава — тя трябва да решава проблеми, да измисля най-добрите начини за действие, да интерпретира своята околна среда, за да може да помогне на стопанина си по най-добрия начин. Може би дотТек на Енкида знаеше, че аз я бях убил и просто отказваше да помогне на нейния убиец. Може би правеше етичен избор.

Аз отново задрямах. Чувствах се слаб и пресушен.

Когато се събудих, започнах да чувам гласовете.

Камъко,

Гласове в главата ми. Същият многопластов глас като преди. Това беше моето ИИ.

— Обаче ти си мъртво — казах аз, чувствайки се трескаво. Част от мен знаеше, че това беше поредната халюцинация и беше разтревожена от мисълта, че можеха да ме връхлетят нови видения, че Енкида можеше да се подаде от земята и да ме обвини с писък и насочен пръст. Аз бях болен.

Окей, окей , каза ИИ-то или каквото там си измисляше мозъкът ми. Не си в добра форма, нали знаеш това?

— Ти умря, — казах аз безмълвно. Трябваше да направя голямо усилие да се концентрирам, за да накарам думите да се оформят в ума ми. — Свръхсветлинното пътуване те развали.

В затвора бяха посяти семената на няколко ИИ-та , каза то. Звучеше точно като последното ИИ — същият неестествен троен глас, който на практика беше един глас, същият сардоничен маниер. Мислеше ли, че твоите работодатели щяха да пропуснат такава добра възможност?

Моите работодатели, помислих си аз. Почти бях забравил за тях.