Адам Робъртс - Камъкът

Тялото не беше помръднало. Изправих се — целият окалян и зъбите ми тракаха (но не от студ, защото дъждът беше съвсем топъл). За момент гледах тялото и след това започнах да мисля. Ето какво си мислех.

Мислех че моето тяло беше болно и вероятно умираше. Мислех си, че краката ми бяха съсипани от паразитите и инфекцията. Мислех си колко съм окаян, изморен и изтощен и преди всичко си мислех, че ако само имах известно количество дотТек в себе си, простичка дотТек като на всеки друг гражданин от световете на т’Т, тогава щях да се чувствам по-добре. Тялото ми щеше да оздравее, щях да възвърна силата си и да променя външния си вид.

Тогава си помислих: това обезглавено тяло е пълно с дотТек на Енкида. Трилиони наномашини още циркулираха в нейната кръв. И какво правеха те? Те нямаше какво да правят. Най-вероятно чакаха главата да бъде прикрепена към тялото, за да се включат в огромната задача за възстановяването на Енкида. Но главата никога нямаше да бъде прикрепена отново.

— Тя гние в пръстта — казах аз високо и се опитах да спра тракането на зъбите си. — Тя гние в пръстта.

Така че ето какво си помислих: аз трябва да използвам тази дотТек. Нуждаех се от съвсем малка популация. Оперативните параметри на наномашините са такива, че от определена базова популация, дотТек се разрастваше и се възпроизвеждаше, като извличаше суровини от своя приемник. В подобен момент хората изпитваха силно желание за приемане на определени храни, както стана с мен в затвора, когато ИИ-то се изграждаше в главата ми. Можех да ям пръст, понеже в нея има метали или сурово месо, или кората на дърветата, абсолютно всичко. Но много скоро щях да имам своя собствена популация наномашини. Мъничките механизми, които бяха обслужвали тялото на Енкида, сега щяха да обслужват моето.

Извадих ножа си (не се гордея, че направих това), отидох при тялото и започнах да режа от него парчета месо. Не се опитах да запаля огън, понеже бях прекалено уморен, а във въздуха имаше прекалено много вода. Изядох го сурово, а цели влакна се плъзгаха надолу по гърлото ми подобно на сурова змиорка. Бях гладен, но не това беше ястието, което би ми доставило наслада. Опитах се да пия от кръвта, понеже знаех, че в нея има най-голяма концентрация на дотТек. Обаче нямаше в какво да я събирам и течността се изплъзваше между пръстите ми, сякаш имаше свое собствено съзнание. Което в известен смисъл беше точно така — въпреки че как и защо дотТек би движила кръвта между пръстите ми, за да падне в калта, не знаех.

Много скоро почувствах умора или отвращение от това ядене и спрях. Убеждавах се сам, че съм погълнал достатъчно дотТек, за да изградя своя собствена популация. След това оставих нарязаното тяло и тръгнах между дърветата, докато го изгубих от погледа си. Сгуших се до дънера на едно дърво и заспах.

Камъко, аз бях изтощен. Вярвай ми, наистина беше така. Не знам колко дълго спах. Събудих се, чувствайки се още болен и уморен, но твърдо решен, че няма да оставя повече тялото да лежи на открито.

Бях изгубил клона, онзи, с помощта на който изкопах дупката за главата. Наоколо имаше други клони, но те бяха доста изгнили и аз се принудих да откърша нов — това не беше лесно нещо. Окастрих хлъзгавите вейки (което беше още по-трудно) и започнах да копая плитка канавка в калта. Имах намерение да изкопая дълбок гроб, но се уморих много бързо. Спрях и помислих малко — тялото едва ли трябваше да остане скрито завинаги. След седмица или две щях да напусна този свят и вероятно никога нямаше да се върна. (Не, реших аз, като гледах обезглавеното тяло в калта: със сигурност нямаше да се върна.) Щях да отида много надалече.

Така че накрая аз изстъргах една плитка яма, наблъсках вътре тялото и го затрупах с кал. Крайният резултат беше една твърде явна издутина в пръстта, но аз бях прекалено уморен и обезсърчен, за да направя нещо повече. Отдалечих се, залитайки между дърветата.

Трябваше да реша какво да правя по-нататък. Нещата ставаха непоносими. Сега, след като се бях отървал от Енкида, започнах да се чудя колко други хора бяха чули слуховете, за които ми каза тя и колко нашироко бе разпространена новината за моето бягство. Може би точно в този момент „полицията“ претърсваше градовете на Дъжд.

Не можех да реша кое от двете беше по-добро: да се скрия в гората за дълго, да речем за месеци, докато шумотевицата утихне или да бягам, да намеря асансьор и да се кача в орбита. Незабавно да напусна планетата. В асансьора или на орбитала имаше по-голям риск от залавяне, но ако веднъж успеех да се махна от тук, аз щях да бъда в много по-голяма безопасност. Можех да ида на някое място, не толкова варварско и примитивно, където нямаше да ставам жертва на болести и паразити.